Сбогом, лято
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Серия: green town #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сбогом, лято». Краткое содержание книги:
Един от най-почитаните разказвачи на Америка — Рей Бредбъри, се завръща сред свежата зеленина на може би най-любимата за читателите негова творба, „Вино от глухарчета“. Съзрявало над пет десетилетия, отдавна чаканото продължение „Сбогом, лято“ е истинско съкровище — прекрасно, затрогващо, печално, смешно, тъжно, прочувствено, мъдро и незабравимо…
Рей Бредбъри е сред най-известните писатели на съвремието. Някои от най-популярните му произведения са „451 градуса по Фаренхайт“, „Марсиански хроники“, „Вино от глухарчета“. Писал е за театъра и за киното, негов е сценарият за превърналата се в класика екранизация по „Моби Дик“ на режисьора Джон Хюстън. Номиниран е за наградата „Оскар“. Адаптирал е шейсет и пет от своите разкази за телевизионната поредица „Театърът на Рей Бредбъри“. Има награда „Еми“ за телевизионната си пиеса „Дървото на вси светии“. През 2000 г. Рей Бредбъри е удостоен от Националната фондация за книги с медал за изключителни заслуги към американската книжовност.
Едно.
Дъглас се качваше по стъпалата.
Две. Три.
Четири. Пет.
Дъглас стигна до прозореца на стаичката и надникна към океана от покриви и чудовищната часовникова кула, а времето продължаваше отброяването си.
Шест. Седем.
Сърцето му се запъна.
Осем. Девет.
Плътта му се превърна в сняг.
Десет. Единадесет.
Дъжд от тъмни листа се изсипа под хиляда дървета.
Дванадесет!
„О, Господи, да…“ — рече си той.
Часовникът! Защо не се бе сетил досега?
Часовникът!
21.
И последният звън на големия часовник затихна.
Вятър разлюля дърветата и пердето се изду навън като блед призрак.
Дъглас усещаше как въздухът се точи в дробовете му.
„Ти… Как тъй изобщо не съм забелязал?“
Величавият и страховит часовник на съда.
Та нали миналата година дядо му му показваше чертежите на тази машинария и ги обясняваше?
Бе казал, че огромният кръгъл лунен часовник е същинска мелница. Изтръскай всички зрънца на Времето — по-едрите на вековете, по-дребните на годините, съвсем мъничките на часовете и минутите, а часовникът ги смила, безмълвно разпръсква Времето във всички посоки като ситен прашец, разнесен от студения вятър, за да покрие града навсякъде. Спорите от този часовник се загнездват в тялото ти, за да го набръчкат, да направят костите чудовищно големи, да разцепят обувките със стъпала като репи. О, тази грамадна машина в градския център ръсеше Времето с всеки порив на стихията.
Часовникът!
Нещото, което похабяваше и съсипваше живота, вдигаше насила хората от леглата, пришпорваше ги към училището и към гробището! Не Куотърмейн и неговата дружина старци, нито Брейлинг с неговия метроном, а часовникът властваше над града подобно на църква.
Дори в най-ясната нощ оставаше забулен в мъгла — сияещ и стар. Издигаше се над града като тъмна надгробна могила, придърпан към небето от повелята на луната, и викаше с нажален глас за отдавна отминали дни, които нямаше да се върнат, шепнеше за предишни есени, когато градът бил млад, всичко тепърва започвало и нямало край.
— Значи ти си бил — промълви Дъглас.
„Полунощ“ — казваше часовникът. „Време“ — добавяше. „Тъма“. Ята нощни птици изпърхваха нагоре, за да пренесат над езерото последния звън, който се загуби в страната на мрака.
Дъг дръпна с яд щората надолу, за да не нахлуе Времето през мрежата против комари.
Светлината на часовника огряваше дъсчената обшивка на къщата, все едно мъгла оставяше дъха си по прозорците.
22.
— Ама че щуротии чух ей сега. — Чарли се приближи, захапал цъфнала детелина. — Получих секретно донесение от едни момичета.
— Момичета ли!
Чарли се ухили — подхвърлената към приятелчетата му пиратка, дълга цяла стъпка, тутакси прогони ленивите изражения от лицата им.
— Сестра ми разказа как още миналия юли накарали старата госпожица Бентли да си признае, че никога не е била млада. Мислех си, че тази новина ще ви хареса.
— Чарли… Чарли!
— Важни са доказателствата. Момичетата разправят, че старата госпожица Бентли им показала някакви снимки, дреболии и други боклучета, които не доказвали нищичко. Истината е, мой човек, че като поумувате за това, на никой от онези дъртофелници не му личи изобщо да е бил млад.
— Дъг, а ти защо не се сети за това? — попита Том.
— А ти защо не вземеш да млъкнеш? — отвърна Дъглас.
— Май си заслужих да бъда лейтенант — обади се Чарли.
— Че ти едва вчера беше произведен в сержант!
Чарли задълго впери поглед в Дъглас.
— Добре де, добре, вече си лейтенант.
— Благодаря. А какво ще я правим сестра ми? И тя иска да е в армията… като специален шпионин.
— Я да се маха!
— Трябва да признаеш, че е измъкнала чудни тайни сведения.
— Брей, Чарли, бива си те да мислиш — обади се Том. — Дъг, а ти защо не мислиш?
— Да му се не види! — кресна Дъглас. — Кой измисли обиколката на гробището, онова с яденето, шахматните фигури и всичко?
— Задръж малко — отвърна Том. — Аз ти казах да отидем в гробището. Сладкишите… да, идеята си е твоя, но от мен да знаеш, че онзи експеримент с храната си беше провал. Да му се не знае, ти нищо ново не си изръсил поне от два часа. А на всички онези дъски пак е пълно с шахматни фигури и старците са се захванали да ги местят… значи нас. Всеки миг ще усетим как са ни сграбчили и сложили на друго поле и повече няма да можем да си живеем както си искаме.