Пробудена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Пробудена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Зейдист, бивш кръвен роб, носи белезите на минало, изпълнено със страдания и унижения. Прочут с неукротимата си ярост и злокобни дела, той буди страх както у хората, така и у вампирите. Гневът е единственият му спътник, а ужасът — неговата стихия. До момента, в който спасява една красива жена от смъртоносното Общество на лесърите.
Бела е мигновено запленена от кипящата сила на Зейдист. Но докато страстта им един към друг нараства, жаждата за отмъщение на Зейдист над мъчителите на Бела го довежда до ръба на лудостта. Сега Бела трябва да помогне на своя любим да излекува раните от своето изтерзано минало и да намери бъдеще с нея…
не спи, щеше да откаже и съня. И проклетата жажда за кръв…
Искаше да бъде чист. Отвън и отвътре.
Излезе изпод душа, прокара машинката за подстригване през косата
си и се обръсна набързо. Гол, усещаш студа, ленив заради храненето, отиде до лагера, който си бе направил на пода. Застана над двете сгънати
одеяла, които предлагаха толкова уют, колкото и два пласта марля, и се
замисли за леглото на Бела. То имаше кралски размери и бе цялото бяло.
Бели калъфки и чаршафи, голяма и пухкава бяла завивка и бяло, подобно
на пудел килимче в подножието му.
Беше лягал в леглото й. Често. Харесваше му да мисли, че усеща
миризмата й. Понякога лягаше дори върху завивката и тя хлътваше леко
под тежестта на тялото му. Беше почти като да бъде докосван от нея и
донякъде по-хубаво, отколкото ако наистина го докоснеше. Не можеше да
понася ничии ръце върху тялото си… Макар да му се искаше да бе
разрешил на Бела да го докосне поне веднъж. Може би щеше да понесе
допира, когато ставаше въпрос за нея.
Погледът му се спря върху черепа на пода до купа одеяла. Очните
кухини бяха просто черни дупки, но той си представи ириса и зениците, втренчвали се някога в него. Между зъбите беше поставена ивица черна
кожа, широка около пет сантиметра. Традиционно върху нея се изписваха
думи в памет на мъртвите, тази обаче бе празна.
Легна, допря главата си до черепа и миналото се върна при него.
Годината бе 1802…
Робът бе в полусъзнание. Лежеше по гръб. Цялото тяло го болеше, макар да не знаеше защо, докато не си спомни, че предната нощ бе
преминал през преобразяването. Часове наред не бе в състояние да се
движи от болката в уголемилите се мускули и в заздравилите се кости.
Да, тялото му бе станало огромно.
Странно… но наистина, вратът и китките го боляха по различен
начин.
Отвори очи. Таванът бе високо над него, а в камъка бяха вградени
тънки черни решетки. Обърна глава и видя врата от здрави дъбови греди, по която вертикално се спускаха решетки. Стените също бяха подсилени
със стоманени пръти… Бе в затвора. Но защо? Беше по-добре да се върне
към задълженията си, преди…
Опита се да седне, но ръцете му над лактите и пищялите му бяха
приковани към пода. Очите му се разтвориха широко, направи рязко
движение…
— Не мърдай! — думите бяха произнесени от ковача, който
татуираше на роба черни белезници там, където се намираха точките за
пиене.
О, Господи! Не! Не това…
Робът се опита да се освободи и другият мъж ядосано вдигна
поглед.
— Успокой се! Не искам да бъда бит с камшик заради чуждо
провинение.
— Умолявам те… — гласът на роба не звучеше както обикновено. Бе
прекалено дълбок. — Имай милост.
Чу тих женски сиях. В килията бе влязла Господарката на къщата, краят на дългата й рокля от бяла коприна се влачеше по каменния под, косата й се спускаше по раменете.
Робът сведе очи както повеляваха правилата, и видя, че е напълно
гол. Изчерви се от смущение и му се прииска да имаше с какво да се
прикрие.
— Буден си — каза тя и се приближи до него.
Не можеше да си представи защо би дошла да види човек с такова
ниско положение като неговото. Той бе просто момче от кухнята, стоеше по-долу дори от камериерките, които почистваха личните й
покои.
— Погледни ме — заповяда Господарката.
Подчини се, макар това да противоречеше на всичко, на което го
бяха учили. Никога преди не му бе позволявано да срещне погледа й.
Онова, което видя, бе шок за него. Тя го гледаше така, както никоя
друга жена преди нея. Похотта бе изкривила деликатните й черти, черните й очи блестяха, озарени от някакво намерение, което той не
можеше да прозре.
— Жълти очи — прошепна тя. — Каква рядкост. И каква красота.
Ръката й се спря на голото му бедро. Той трепна. Чувстваше се
неловко. Помисли си, че това е грешно. Не трябваше да го докосва там.
— Каква великолепна изненада си ти. Бъди сигурен, че нахраних добре
онзи, който обърна вниманието ми върху теб.
— Господарке… Моля да ми разрешите да се върна на работа.
— О, ще се върнеш — тя прокара длан там, където бедрата му се
съединяваха с хълбоците. Той подскочи и чу как ковачът тихо изруга. —Каква благодат за мен си ти! Днес кръвният ми роб стана жертва на
злополука. Щом почистят помещението му, ще се нанесеш в него.
Робът не можеше да диша. Знаеше за мъжкия вампир, когото тя
държеше заключен. Беше му носил храна в килията. Понякога, когато
оставяше таблата на пазача му, чуваше странни звуци иззад тежката