Пробудена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Пробудена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Зейдист, бивш кръвен роб, носи белезите на минало, изпълнено със страдания и унижения. Прочут с неукротимата си ярост и злокобни дела, той буди страх както у хората, така и у вампирите. Гневът е единственият му спътник, а ужасът — неговата стихия. До момента, в който спасява една красива жена от смъртоносното Общество на лесърите.
Бела е мигновено запленена от кипящата сила на Зейдист. Но докато страстта им един към друг нараства, жаждата за отмъщение на Зейдист над мъчителите на Бела го довежда до ръба на лудостта. Сега Бела трябва да помогне на своя любим да излекува раните от своето изтерзано минало и да намери бъдеще с нея…
Бъч сведе поглед, сякаш се мъчеше да подреди думите в главата си.
Полюшваше тяло напред-назад на петите си, обути в скъпите меки кожени
обувки, които толкова много обичаше. След това разкопча елегантното си
черно кашмирено палто.
Аха… Значи просто носеше някакво съобщение.
— Изплюй камъчето, ченге.
Бившето ченге прокара палец по едната си вежда.
— Знаеш, че Тор разговаря със семейството на Бела, нали? И че
нейният брат е наистина дебела глава, както се казва. Е, той знае, че
някой идва тук. Разбира го от алармената инсталация. Получава сигнал
всеки път, когато бъде изключена или включена. И иска визитите да
престанат, Зи.
Зейдист оголи кучешките си зъби.
— Негов си проблем.
— Ще постави охрана.
— Защо това толкова много го интересува, но дяволите?
— Хайде сега, та това тук е къщата на сестра му.
«Кучи син.»
— Искам да я купя.
— Това не е възможно, Зи. Тор каза, че семейството няма да я обяви
за продан скоро. Искат да я задържат.
Зи стисна зъби. За миг.
— Ченге, направи си услуга и изчезни оттук.
— Предпочитам да те откарам у дома. Ще стане светло всеки момент.
— Да, и точно някой човек трябва да ми обяснява това.
Бъч изруга.
— Добре, изпечи се тогава, щом искаш. Но повече не идвай тук.
Семейството й преживя достатъчно.
Веднага след като входната врата се затвори, Зи усети как тялото му
се стопли — сякаш някой го бе увил в електрическо одеяло и го бе
включил. По лицето и гърдите му изби пот, стомахът му се преобърна.
Вдигна ръце. Дланите му бяха влажни, а пръстите му леко трепереха.
«Психологическите признаци на стреса», помисли си.
Очевидно бе емоционална реакция, макар да бе проклет, ако знаеше
каква точно. Виждаше и долавяше само страничните симптоми. Вътре в
него нямаше нищо — никакво чувство, което би могъл да определи.
Огледа се и му се прииска да подпали къщата и да я изравни със
земята, за да не може никой да я има. По-добре така, отколкото да знае, че никога вече няма да дойде тук.
Проблемът бе в това, че ако я подпалеше, бе все едно да нарани Бела.
Щом не можеше да остави куп пепел след себе си, щеше да вземе
нещо. Замисли се какво би могъл да носи и да се дематериализира, и
постави длан на тънката верижка, която стягаше врата му.
Огърлицата с инкрустираните малки диаманти бе нейна. Бе я открил
всред неразборията в нощта на отвличането й — на пода под масата в
кухнята. Бе почистил кръвта от нея и поправил счупената закопчалка. И
оттогава непрекъснато я носеше.
А диамантите са вечни, нали? Остават завинаги. Както и спомените
му за нея.
Преди да си тръгне, погледна за последен път рибките в аквариума.
Храната бе почти изядена — малките им усти почистваха бързо
повърхността.
Джон не знаеше колко дълго е останал в прегръдките на Уелси. Бе му
необходимо известно време, за да се върне в реалността. Когато най-после
се отдръпна от нея, тя му се усмихна.
— Сигурен ли си, че не искаш да ми разкажеш кошмара си?
Ръцете на Джон започнаха да се движат и тя ги загледа внимателно, защото сега се учеше на езика на знаците. Той знаеше, че ръкомаха
прекалено бързо, затова се наведе и взе лист и химикал от нощното
шкафче.
«Не беше много страшно. Сега съм добре. Благодаря, че ме събуди.»
— Искаш ли да се върнеш отново в леглото?
Джон кимна. Струваше му се, че през последния месец не прави нищо
друго, освен да яде и да спи. Гладът и изтощението му като че ли нямаха
край. Трябваше да навакса двайсет и три години недохранване и
недоспиване.
Плъзна се между чаршафите, а Уелси седна до него. Бременността не
й личеше чак толкова много, когато бе права, но в седнало положение
малката издутина се виждаше ясно под свободната риза.
— Искаш ли да оставя осветлението в банята включено?
Той поклати глава. Това би го накарало да се чувства като малко
дете, а в момента егото му бе достатъчно разтърсено. Едва ли би могло да
понесе повече.
— Ще бъда в кабинета си.
Тя излезе и Джон се почувства виновен, че изпита облекчение. Сега, когато паниката бе утихнала, изпитваше срам. Мъжете не се държаха така, както той току-що. Един мъж щеше да се бори с белокосия демон в съня
си и да го победи. А дори и да изпитваше ужас, нямаше да го покаже и да
трепери като петгодишно дете, когато се събуди.
Да, но Джон не бе мъж. Поне не още. Тор му бе обяснил, че
преобразяването няма да се случи преди да навърши двайсет и пет, и той
нямаше търпение да се изнижат и последните две години. Макар сега да