Мъжки игри

— Не знам — сви рамене Коротков. — Делото бе прекратено във връзка с неустановяване на лицето, подлежащо на привличане под отговорност. Пуснахме Мамонтов. Повече не съм го виждал.

— Тогава как да си обясним факта, че преди три дни той ви е потърсил по телефона?

— Не знам.

— Записът на телефонния ви разговор с него отговаря ли на действителността?

— Отговаря.

— Можете ли някак да обясните това?

— Не, другарю полковник, не мога. Мога само да предположа, че Никита се е обадил от апарат с вграден микрофон.

— Много дълбоко умозаключение. — Мелник помълча, загледан някъде встрани, после вдигна към Юра светлите си, пронизващи очи: — Какво ви каза Мамонтов?

— Това, което е написано във вестника, Владимир Борисович. Разговорът е цитиран точно.

— Не ме правете на идиот! — избухна началникът. — Питам ви какво ви каза Мамонтов при личната ви среща? Какво му се е случило? Защо ви е потърсил?

— Не се срещнахме с него.

— Защо?

— Не знам. Срещата беше определена за единайсет и половина при изхода от метростанция „Чертановская“. Мамонтов не дойде.

— Тия ги разправяйте другиму. А на мен ще имате добрината да ми разкажете как се срещнахте и какво ви каза той.

— Владимир Борисович, давам ви честната си дума — не съм се срещал с Мамонтов.

— А какво сте правили при неговото жилище в момента на убийството?

Пфу, дявол да го вземе, с досада си помисли Коротков, какъв беше този мой късмет! Сега ще ми търси отговорност и за най-малката грешка. Но трябва да призная, че новият шеф безспорно има опит в развързването на езици. Как само постави въпроса: какво сте правили при неговото жилище в момента на убийството? Трябва да отговарям изключително внимателно, инак ще се заяде: ами откъде знаете кога е бил моментът на убийството?

— Отидох в дома на Мамонтов да видя какво му се е случило и защо не дойде на срещата.

— Защо такава загриженост?

— Защото разбирах, че той не ми се е обадил просто така. Вероятно му се бе случило нещо сериозно, щом се бе сетил за мен. Щеше да бъде непрофесионално да не обърна внимание на това. Научих адреса на Мамонтов, приключих с работите си в района на Чертаново и чак след това отидох в Отрадное. Дълго звъних на вратата на Мамонтов, после установих, че тя не е заключена.

— И, разбира се, влязохте — с нескрита злост продължи Мелник. — Там са останали ваши следи и сега до края на живота си няма да докажете, че те са се появили известно време след убийството, а не по време на извършването на престъплението.

— Не е вярно — твърдо отговори Коротков. — Не съм влизал в жилището. И там не може да има мои следи.

Мелник бързо вдигна към него очи, а погледът му моментално стана по-топъл:

— Наистина ли? Не сте влезли там?

— Не съм влизал. Владимир Борисович, та вие самият казахте, че не сме от вчера. Тази клопка е толкова стара, че просто е срамота да се хване човек в нея.