Първичен инстинкт

Ник й хвърли бегъл поглед.

— Тежък ден, а?

Тя поклати глава.

— Всъщност не.

— Приятно ли ви беше?

— Да, по някакъв начин…

— Не е лесно да се надхитри оня уред, но обзалагам се, че за вас това е било поредната игра. А ние всички знаем колко много обичате игрите, нали така?

Катерин Трамел се обърна към него, взря се в очите му, после отмести поглед.

— Ако бях виновна и исках да го победя, нямаше да е чак толкова трудно.

— Наистина ли?

— Наистина. Никак нямаше да е трудно.

— Защо не?

— Защото съм лъжкиня. Съвършена лъжкиня.

Ник имаше чувството, че точно в този момент Катерин Трамел казва самата истина.

— Аз съм професионална лъжкиня — продължи тя. — Прекарала съм целия си живот в усъвършенстване на лъжите си.

— И защо?

— Защо ли! Ами за да мога да пиша, естествено.

Ник обърна внимание на дъжда едва когато встрани избуча на шестнадесетте си колела огромен товарен камион и запрати към тях огромна водна вълна. В следващия миг те се озоваха в нещо като автомивка. Мръсна вода заля предното стъкло на мустанга и няколко секунди Ник не виждаше нищо освен нея. Той обаче не вдигна крака си от педала на газта. Катерин също не изглеждаше обезпокоена.

— Обичам дъжда — каза тя, сякаш е на балкона си в Стинсън. — А ти?

— Не особено.

— Ти си минал на детектора тогава, нали? След като си застрелял онези двамата?

— Да.

— И го излъга, нали? Затова знаеш, че може да се направи.

— Да кажем просто, че минах. Блестящо.

— Виждаш ли — каза тя с ехидна усмивка. — И двамата сме невинни, Ник.

Кърън зави нагоре към Пасифик Хайтс, по дългия път през Бродерик. Дъждът продължаваше да се лее, когато стигнаха къщата на Катерин на Дивисадеро. Белият лотус беше паркиран на входната алея. Ник спря до бордюра и изключи мотора. Сега се чуваше само дъждът, който барабанеше по покрива.

— Ти май знаеш твърде много за мен?

— А ти знаеш всичко за мен — отвърна тя, сякаш някой я бе изнудвал да разказва сексуалните си истории.

— Не знам нищо, което не ми е работа — отвърна отбранително Ник.

— Така ли?

— Да. Така.

— Нима влиза в служебните ти задължения да знаеш, че не обичам да нося бельо? Но ти го знаеш, Ник. А другите не…

— Сигурен съм, че капитан Талкът също ще прояви интерес — отвърна Кърън. — По дяволите, всички момчета би трябвало да го узнаят. Ще го приложа към досието ти.

— Ами направи го. — Тя събу обувките си и отвори вратата. — Хубаво беше — каза, сякаш е била на любовна среща. — Благодаря за изпращането.

После блъсна вратата и изтича боса през локвите и дъжда, полюлявайки хълбоци. Той седеше, стиснал волана, и гледаше след нея. Проследи я с очи до момента, в който отвори вратата и изчезна зад нея.