Ш-ш-шт
- Автор: Фитцпатрик Бекка
- Серия: hush, hush #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-962-555-4
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ш-ш-шт». Краткое содержание книги:
Но след ужасяваща серия от неочаквани срещи, Нора не е сигурна на кого може да вярва. Пач се оказва винаги там, където е тя, и сякаш знае за нея повече, отколкото най-близките є приятели. Тя не може да реши дали да се хвърли в обятията му, или е по-добре да бяга и да се крие. И когато се опитва да потърси някои отговори, тя открива истина, много по-обезпокояваща от всичко, което Пач върши с чувствата и.
Без да подозира, Нора е въвлечена в епицентъра на вечната битка между безсмъртните и падналите ангели – и когато се налага да вземе страна, погрешният избор може да и струва живота.
Понякога се налага да се отречеш от любовта си, за да я запазиш… на всяка цена.
— Тук ли живееш? — обърна се Ви към Джулс.
— Ммм.
— Къде учиш?
— В подготвителното „Кингхорн“ — каза той с някакво превъзходство.
— Не съм чувала за него.
— Частно училище. В Портланд. Започваме в девет. — Дръпна ръкав, за да си погледне часовника.
Ви топна пръст в пяната на млякото си и го облиза.
— Скъпо ли е?
Джулс за пръв път я погледна право в лицето. Очите му се поиздължиха и в ъгълчетата се показа малко бяло.
— Богат ли си? Бас ловя, че си — каза тя.
Джулс изгледа Ви така, сякаш току-що беше убила муха върху челото му. Избута стола си назад няколко сантиметра, за да се дръпне от нас.
Елиът се върна с кутия с шест понички.
— Две с ванилов крем за дамите — оповести той и побутна кутията към мен — и четири с глазура за мен. Май ще е по-добре да хапна сега, понеже не знам какво е кафенето в гимназията на Колдуотър.
Ви едва не се задави с млякото си.
— Ти там ли учиш?
— От днес. Току-що се прехвърлих от „Кингхорн“.
— Двете с Нора също учим там — осведоми го Ви. — Радвай се на късмета си. Каквото и да те интересува — включително кого да поканиш на пролетния бал — само попитай. Двете с Нора още нямаме кавалери.
Реших, че е време да тръгваме. Джулс очевидно беше отегчен и раздразнен, а компанията му не се отразяваше добре на собствената ми напрегнатост. Театрално погледнах часовника на мобилния си телефон и заявих:
— По-добре да тръгваме за училище, Ви. Трябва да учим за теста по биология. Джулс, Елиът, приятно ми беше да се запознаем.
— Тестът по биология е чак в петък — възрази Ви.
Вътрешно се ядосах, външно се усмихнах през зъби.
— Да, имах предвид теста по английски. Произведенията на… Джефри Чосър.
Всички разбраха, че лъжа.
Грубостта ми някак смътно ме притесняваше, особено с оглед на факта, че Елиът с нищо не я бе заслужил. Само че не ми се оставаше повече. Исках да продължа напред, да се отдалеча от предишната нощ. Може би в крайна сметка късата памет не беше чак толкова лошо нещо. Колкото по-скоро забравех за случилото се, толкова по-бързо животът ми щеше да си върне нормалния ритъм.
— Пожелавам ти страхотен първи учебен ден. Може и да се видим по обяд — казах на Елиът. После дръпнах Ви за лакътя и я поведох към изхода.
Учебният ден беше почти приключил, оставаше ни само биология и аз се запътих към клас, след като се отбих до шкафчето си, за да си взема учебника. Двете с Ви пристигнахме преди Пач. Тя се намести на празното му място, бръкна в раницата си и извади кутия с канелени сладки.
— Ето един червен плод — поднесе ми тя кутията.
— Нека отгатна — канелата е плод, така ли? — избутах аз кутията.
— Но ти и не обядва — намръщи се Ви.
— Не съм гладна.
— Лъжеш. Винаги си гладна. Заради Пач ли е? Нали не се тревожиш, че той те преследва? Да знаеш, че снощи в библиотеката се шегувах.
Разтрих слепоочията си с малки въртеливи движения. Тъпата болка, която упорито се беше настанила там, се обостри при споменаването на Пач.
— Пач е най-малката ми грижа — отговорих, но не беше самата истина.
— Мястото ми, ако обичаш.
Двете с Ви едновременно вдигнахме поглед, когато чухме гласа на Пач.
Звучеше доста мило, но погледът му остана прикован върху Ви, докато тя се изправяше и премяташе раницата си през рамо. Той махна с ръка към пътеката, подканвайки Ви да си тръгне, все едно тя не действаше достатъчно бързо.
— Изглеждаш чудесно, както винаги — каза ми той, настанявайки се до мен. Облегна се и изпружи крака напред. Знаех, че е висок, но никога не си бях давала сметка колко точно. Сега, докато гледах краката му, предположих, че сигурно е повече от метър и осемдесет. Метър осемдесет и няколко.
— Благодаря — отговорих, без да се замислям, и веднага ми се прииска да си взема думите обратно. Благодаря ли? Това беше най-неподходящото нещо, което можех да изтърся. Не исках Пач да реши, че комплиментите му ми допадат. Защото не ми допадаха… в повечето случаи. Не беше трудно човек да се досети, че той вещае неприятности, а аз си имах вече предостатъчно грижи. Нямаше нужда да си навличам допълнителни. Може би, ако не му обръщах внимание, той щеше да престане да завързва разговор. И тогава щяхме да си седим един до друг в мълчалива хармония като всеки друг екип в стаята.