Ш-ш-шт

— Аз съм долу в моята стая — отговори Ви. — Направо влизай. Ще се видим след малко.

Здраво вкопчена във волана, подкарах доджа в дъжда, молейки се на бога да хвана зеленото на светофара на „Хоторн“. Така стана и аз прелетях на висока скорост през кръстовището, вперила поглед право напред, като в същото време крадешком хвърлях поглед встрани към сенките. Нямаше и помен от онзи тип със скиорската маска.

Десет минути по-късно паркирах доджа на алеята пред къщата на Ви. Вратата беше сериозно изкривена, затова се наложи да я изритам, за да изляза. Изскочих от предната врата, втурнах се вътре и бързо слязох по стълбите към мазето.

Ви седеше на леглото си със скръстени крака, разтворена тетрадка между коленете, пъхнала слушалки в уши и надула айпода си до дупка.

— Да огледам ли щетите тази вечер, или да поспя поне седем часа и тогава? — надвика тя музиката.

— Може би втория вариант.

Ви затвори отривисто тетрадката и измъкна слушалките.

— Да не отлагаме излишно.

Когато излязохме навън, дълго не можах да откъсна очи от колата. Нощта не беше топла, но не времето беше причина ръцете ми да настръхнат целите. Стъклото на шофьорската врата не беше счупено. Вратата не беше огъната.

— Нещо не е както трябва — отбелязах, обаче Ви не ме слушаше, а оглеждаше всеки сантиметър от доджа си.

Пристъпих напред и докоснах с показалец стъклото на шофьорската врата. Твърдо стъкло. Затворих очи. Когато отново ги отворих, стъклото все още беше непокътнато.

Заобиколих задницата на колата. Описах почти пълен кръг, преди да се закова на място.

Тъничка пукнатина разполовяваше предното стъкло.

Ви я забеляза едновременно с мен.

— Сигурна ли си, че не беше катерица? Мислите ми отскочиха обратно към смъртоносния поглед иззад скиорската маска. Бяха толкова черни, че не различих зениците от ирисите. Черни като… очите на Пач.

— Погледни ме, плача от радост — каза Ви и се просна върху капака на доджа, за да го прегърне. — Само съвсем тъничка пукнатина и толкоз.

Изтипосах някаква усмивка, но в корема си усещах горчилка. Преди пет минути прозорецът беше счупен и вратата беше огъната. Като гледах колата сега, това ми се струваше невъзможно. Не, направо беше налудничаво. Но аз видях как юмрукът му пробива стъклото, усетих как ноктите му се забиват в рамото ми.

Нали?

Колкото повече се мъчех да си спомня удара, толкова по-трудно ми се удаваше. През паметта ми прелитаха мимолетни празнини от липсваща информация. Подробностите избледняваха. Висок ли беше? Или нисък? Слаб? Набит? Каза ли нещо?

Не можех да си спомня. И точно това беше най-плашещото.