Свидетелят от влака
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
Робълс посочи към заключената врата.
— И ме остави да правя с момичето каквото си искам.
— Всъщност това е другото нещо, за което исках да поговорим.
Двамата мъже отидоха до прозореца, закрит с найлон, и погледнаха надолу, към останките от някогашния легендарен нощен живот на „Кабрини-Грийн“. На един ветровит ъгъл бе застанала самотна фигура с вдигната яка и чакаше някой да отбие колата, за да си купи дрога. На половин пряка по-нататък премръзнала жена потропваше с крака, за да се сгрее, и допушваше цигара, докато колежката й обикаляше вяло в кръг около уличната лампа. След няколко минути двамата се дръпнаха от прозореца и седнаха да преговорят плановете си. После Нелсън си тръгна. Робълс също допуши цигарата си, като поглеждаше нагоре към беззвездното небе. Когато свърши, взе парче буксирно въже, широка ролка тиксо и ножа си, отиде до заключената врата и я отвори с ключ. Момичето запищя, но след минута писъците й утихнаха. След това беше изцяло негова. Поне до завръщането на Нелсън.
14
Евъргрийн Парк си е все същият, откъдето и да го погледнеш. Ред след ред, каре след каре тухлени къщички се нижат една след друга в безкрайна процесия, всичките на по етаж и половина, всичките с ливадка колкото носна кърпичка, всяка абсолютно еднаква с двете съседни, освен по номера на пощенската кутия, без който пощальонът не би се ориентирал къде какво да остави. Паркирах на ъгъла на „Олбани“ и Деветдесет и четвърта и повървях половин пряка назад, докато открих къщата, която търсех. Завеските на прозорците бяха смъкнати до долу, а когато натиснах звънеца, никой не отвори. Извадих визитната си картичка и я пъхнах под вратата.
Почти се бях върнал при колата, когато завеската на отсрещната къща помръдна, точно както бях очаквал. Така работи системата в ирландския квартал в Саут Сайд: всичко, което си струва да се знае за даден човек — от колата, която кара, и вестника, затъкнат под мишницата му, през кройката на дрехите и стила на прическата, та до овала на лицето му и, разбира се, цвета на кожата, — цялата тази информация се филтрира през завеската, покриваща предния прозорец в дома на чикагския ирландец. По този начин живеещият вътре научава всичко, което му е нужно, за да реши дали си струва изобщо да отваря вратата и да каже едно предпазливо „Здрасти!“ на непознатия натрапник.
Смених курса и тръгнах към къщата с издайническата завеска, като се молех да съм удовлетворил критериите за допустимост. Още не бях посегнал към звънеца, когато вратата се открехна. Отвътре се разнесе миризма на молци и мента. Едно малко розово лице надникна през пролуката и чифт ясносини очи примигнаха насреща ми.
— Здравейте! — казах аз. — Търся вашия съсед, Джим Дохърти.
Пролуката се увеличи с около половин педя и отвътре се подаде побеляла глава.
— Джими ли търсиш? — попита старицата.
Кимнах.
— Стар приятел от полицията. Казах си: я да взема да намина, пък може и да го открия…
При тази нова информация старицата навлажни устни с език. Сега вече знаеше, че съм полицай — професия, която се котираше високо в този квартал.
— Как се казваш?
— Майкъл Кели.
Вратата се отвори докрай.
— Пег Макнаб. Влизай, де!
Пег зае мястото си на жълтеникавото канапе, покрито с найлон. Аз седнах срещу нея на кресло в същия жълтеникав цвят, и то покрито с найлон. Телевизорът в ъгъла предаваше новинарска емисия с намален звук. На едната стена тиктакаше часовник, а на другата, между две разпятия, беше окачен портрет на Джон Фицджералд Кенеди. Под портрета имаше малка масичка с Библия и светена вода в стъклено шишенце. Върху метален поднос на масата пред Пег беше сложена вечерята й: посивял къс месо с грах и картофено пюре.
— Не си е у дома — каза тя и сдъвка с венците си лъжица грахови зърна.
— Имате ли представа кога може да се върне?
— Не съм сигурна. — Пег си отряза късче месо и го стри с енергични движения на долната челюст. После надигна чашата си и изрева: — Дени!
В отговор на този вик от полумрака в далечния край на коридора изплуваха две същества. Едното беше старец, върлинест и с кожа, бяла като алабастър, облечен в бяла тениска и синьо долнище на пижама, с клечка за зъби в ъгъла на устата, очила с дебели потъмнени лещи на носа и кутийка евтина бира в ръката. Втората човешка фигура беше почти буквално копие на първата, включително тъмните очила и бирата в ръката, ако не се броеше разликата във възрастта от трийсетина години.
— Това са Дени и Дени-младши — обяви Пег. — Синът ни е само на гости.