Свидетелят от влака
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
Аз кимнах съвместно на двамата.
— Този човек търси Джим. — След като изпълни гражданския си дълг, Пег усили звука на телевизора. Том Скилинг тъкмо обясняваше, че времето ще се задържи топло за сезона, но има вероятност и да захладнее. Пег измърмори нещо ядовито под носа си. Съпругът приседна до нея на канапето. Синът явно не се интересуваше и полека-лека се изниза към кухнята, където вероятно го чакаше поднесена вечеря.
— Джими търсиш, а? — Старецът въпросително сбърчи и без това набразденото си чело.
— Стар колега ми е, пък и приятел…
— Ти си чикагски полицай, тъй ли?
— Аха. Служихме заедно с Джим, преди да се пенсионира.
— Мен пък що ми се струва, че си малко млад, за да си служил с Джим?
Дени се ухили доволно на собствената си съобразителност и погледна жена си в очакване на овации. Пег не му обърна внимание — петдневната прогноза за времето не беше свършила. Старецът потърси утеха в бирата си и на първо време се задоволи с мен като събеседник.
— Джими ту се вясва, ту пак изчезва. Ние тука си викаме, че е пенсионер, ама знае ли човек? Все е в движение.
Кимнах.
— Имате ли представа кога може да се прибере в града?
— Не съм казвал, че го няма в града.
— А, в града ли е?
— Тая сутрин не го ли мярнахме? — Пег кимна за потвърждение и Дени-старши продължи разказа си: — Даже ни махна за добрутро. После се метна на колата и отпраши. Я гледай, говорим за вълка…
Верен на обичаите в ирландския квартал, Дени не забравяше да поглежда към прозореца от време на време. И наистина, отвън беше самият Джим Дохърти, сякаш изплувал от нощта. Закрачи по пътеката към входната врата. Дени скочи и му отвори още преди Дохърти да бе извървял половината разстояние до малката веранда. Аз излязох да го посрещна. Старият ми приятел се засмя и поклати глава.
— Господи! Майкъл Кели! — Подадох му ръка и той я разтърси здраво. Кожата на дланта му беше груба, а хватката силна както едно време. — Мен ли търсиш?
— Може да се каже — отвърнах аз. — Откъде позна?
— Не съм познал, хрумна ми просто, че може да се отбия и да кажа здрасти на тези двамата. Това твоята кола ли е? — Дохърти посочи с палец през рамо към улицата.
Кимнах.
— Тези хора ме видяха пред вратата на къщата ти и бяха така любезни да ми помогнат да те издиря.
По всичко личеше, че Дени и Пег харесват Джим Дохърти. В негово присъствие те видимо се оживиха, сякаш беше някаква ирландска кралска особа, ако такова нещо изобщо съществува.
— Благодаря ви, че го задържахте — каза Дохърти.
Дени кимна.
— Казахме му само, че скоро ще се прибереш, Джими! — Старицата се дръпна настрани, за да го пусне да влезе.
— Не, Пег, няма нужда. Моят приятел Майкъл е много зает и бърза. — Дохърти ми хвърли многозначителен поглед и аз кимнах. — Така че ще го поканя отсреща на чаша чай да си побъбрим. Утре пак ще намина да си кажем с вас приказката.
Джим намигна на възрастната двойка и ме побутна към портичката. Отдалечавайки се, усещах погледите им върху гърба си. Дохърти размахваше жизнерадостно ръце и се смееше, докато ми казваше:
— Добре че те отървах, Кели! Влезеш ли в тяхната къща, няма излизане. Ето ме, на твое разположение съм.
На алеята за коли пред къщата си бившият полицай сви настрани и ме поведе към задната врата. В този квартал официалните входове на къщите се ползват при първа визита, а редовните посетители се ориентират направо към задната врата.
— Искаш ли чай? — попита Дохърти, докато закачаше палтото си на една кука в кухнята. Кимнах и той ми направи знак да го последвам към голямата маса. — Е, сядай. В другата стая съм приготвил всичко, което ти трябва.
— Знаеш защо съм дошъл, така ли?
Дохърти драсна клечка кибрит, запали газовата печка и постави чайника.
— Разбира се, че знам за какво си дошъл. А сега сядай, че като стоиш прав, ме изнервяш.
15
— Изглеждаш добре, Майкъл!
С Джим Дохърти не се бяхме виждали може би пет години, още от деня на пенсионирането му, когато пихме заедно „Гинес“ в една доста приятна ирландска кръчма на име „Емит“. Оттогава много пъти се бях канил да му се обадя. Дори си го бях записвал сред задачите за деня. Но така и не намерих време.
— Благодаря, Джим. Доста време мина. Как я караш?
Дохърти повдигна вежди в престорена изненада. Усмивката, която последва, мигом изтри вътрешните ми съмнения, че ми се сърди.