Домът на Хадес

Не беше сигурен какво го преследва, но усещаше, че го приближава бързо — огромно и черно създание, изпълнено с омраза.

Препъна се в един тезгях, събори кутия с инструменти, оплете се в електрически кабели. Зърна изхода и се затича към него, но мрачна фигура — жена с дрехи от завихрена пръст, с лице, покрито от прашен воал.

— Къде тръгна, юначе? — попита Гея. — Почакай, срещни се с любимия ми син!

Лио зави наляво, но смехът на Майката Земя го последва.

— Предупредих те още в нощта, когато майка ти загина. Мойрите не ми позволиха да те убия тогава, но ти сам избра съдбата си. Смъртта ти приближава, Лио Валдес.

На пътя му се изпречи маса за чертане. На нея работеше майка му. Стената зад гърба й бе украсена с рисунките, които Лио бе надраскал с моливи. Той проплака и се обърна да побегне в друга посока, но чудовищното нещо, което го преследваше, сега стоеше на пътя му — увит в сенки колос с фигура, която смътно наподобяваше човешка. Грамадната му глава почти докосваше тавана, намиращ се на шест метра от пода.

Ръцете на Лио пламнаха. Той хвърли огън по гиганта, но мракът погълна пламъците. Лио се протегна към колана си, но джобовете му се затвориха. Опита се да каже нещо, да се помоли за живота си, но не можа да издаде нито звук, все едно някой бе изтръгнал дъха от дробовете му.

— Синът ми не ще ти разреши да запалиш огън тази нощ — обади се Гея от сенките на работилницата. — Той е бездната, която поглъща магията, студът, който погасява огъня, тишината, която заглушава словото.

Лио искаше да изкрещи: „А аз съм момчето, което се маха оттук!“.

Но понеже не успя да каже нищо, използва краката си. Стрелна се надясно, профуча под протегнатите ръце на гиганта и се втурна към най-близката врата.

Внезапно се озова в лагера на нечистокръвните, който бе в руини. Хижите бяха станали на пепел. Лунната светлина огряваше изгорени поля. От столовата, в която се хранеха, бяха останали купчина бели камъни, а Голямата къща гореше. Прозорците й сияеха като очи на демон.

Лио продължи да бяга. Бе сигурен, че сенчестият гигант все още е по петите му.

Мина покрай телата на гръцки и римски герои. Искаше да провери дали са живи, да помогне. Някак обаче знаеше, че времето му изтича.

Тръгна към единствените живи хора, които видя — група римляни на волейболното игрище. Двама центуриони се бяха подпрели на копията си и разговаряха с високо мършаво момче с руса коса и роба, червена като кръв. Лио се олюля. Това бе злодеят Октавиан, авгурът от лагер „Юпитер“, който винаги бе тласкал римските герои към война с гърците.

Октавиан се обърна да го погледне, но изглеждаше сякаш е в транс. Лицето му бе отпуснато, а очите затворени. Когато отвори уста, от нея излезе гласът на Гея.

— Това няма как да бъде предотвратено. Римляните напредват на изток от Ню Йорк, право към лагера ти. Нищо не може да ги спре.