Домът на Хадес

Анабет потрепера. Спомни си думите му преди да паднат в Тартара. Беше накарал Нико ди Анджело да отведе Арго II в Епир, откъм смъртната страна на Портите.

„Ще се видим от другата страна“ — бе казал Пърси.

Идеята изглеждаше дори по-безумна от пиенето на огън. Как можеха да прекосят Тартара и да намерят Портите? Бяха изминали не повече от стотина метра в това прокълнато място и едва не загинаха.

— Трябва — настоя Пърси, — не само заради нас. Заради всички, които обичаме. Портите трябва да бъдат затворени и от двете страни, иначе чудовищата ще продължат да се връщат в света на смъртните отново и отново, колкото и пъти да ги убиваме. Ордите на Гея ще превземат и съсипят всичко.

Анабет знаеше, че е прав, и въпреки това беше обезкуражена от това, което се изисква от тях. Не знаеше как да намерят Портите. Нямаха представа колко време ще им трябва за това, дори не знаеха дали времето тече по същия начин в Тартара. Как можеше да се улучат с приятелите си от другата страна? А и Нико бе споменал, че легион от най-силните изчадия на Гея пази Портите в Тартара. Анабет и Пърси нямаше как да ги нападнат фронтално.

Реши обаче да не споделя с Пърси тези свои мисли. И двамата знаеха, че нямат големи шансове. Освен това, по време на плуването си в река Кокит Анабет бе чула достатъчно плачове и вайкания за цял живот. Обеща си никога повече да не се оплаква.

— Ами добре — пое си дълбоко въздух тя. Бе благодарна, че дробовете вече не я болят. — Ако останем близо до реката, винаги ще можем да се лекуваме. Ако продължим надолу…

Стана толкова бързо, че ако бе сама, Анабет щеше да загине без да разбере какво точно я е убило.

Очите на Пърси се приковаха в нещо зад гърба й. Анабет се завъртя и видя как огромна уродлива фигура търчи към нея — гигантско, подуто туловище с множество разкривени крака и блестящи гроздове очи. Успя само да помисли: „Арахна!“ и замръзна от ужас, задавена от сладникавата воня на изчадието.

След това чу познатия звън от химикалката на Пърси, която се превърна в меч. Острието изсвистя над главата й и описа блестяща бронзова дъга. Умопомрачителен вой отекна в каньона, а Анабет остана неподвижна, докато златисти прашинки — останките от Арахна — не закапаха около нея, подобно на странни полени.

— Добре ли си? — Пърси огледа наоколо за още чудовища, но нищо друго не се появи. Златистата прах, останала от паяка, се посипа по обсидиановите скали.

Анабет загледа любимия си с удивление. Божественият бронз сияеше още по-ярко в тъмнината на Тартара. Острието му бе изсъскало като змей, докато фучеше из нагорещения въздух.

— Тя… щеше да ме убие — заекна Анабет.

Пърси изрита прахта от скалите. Изражението на лицето му бе мрачно и дори жестоко.

— Умря прекалено лесно, като се има предвид какво ти причини. Заслужаваше много по-лоша участ.

Анабет не можеше да възрази, но въпреки това се притесни от студенината в гласа на Пърси. Никога не бе виждала някой да се ядосва толкова заради нея. Почти се зарадва, че Арахна е умряла бързо.