Аферата „Зелда“
- Автор: Грегори Филиппа
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Издателство „Еднорог“
- ISBN: 978-954-365-170-2
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аферата „Зелда“». Краткое содержание книги:
Зелда може да прави всичко, което Изобел не може: изрича неизреченото, нарушава табута и отприщва желания. Изобел и агентът й, Трой, се наслаждават на тази необузданост, на зашеметяващия успех на лудата си идея, но Изобел долавя някаква заплаха зад красивата маска. Осъзнала дълбоко спотаените си копнежи, тя все пак търси сигурността и уюта на съпружеската любов. Но и у дома познатото се е променило…
Смяна на идентичност, забранени страсти и предателства се преплитат в тази великолепна история за измама и самоизмама, за литературни мистификации и издателски трикове — и най-вече за любовта в различните й превъплъщения.
Той пристъпи напред и махна на едно такси. Колата наближи и спря, и Трой й отвори вратата.
— Това е без значение. Не забравяй да си измислиш алиби на път за вкъщи.
— Снощи закъсня — каза Филип на закуска. — Не те чух да се прибираш.
— Знам — каза Изобел. — Продължи до безкрайност.
— Трябваше да им кажеш, че имаш да хващаш влак — каза той неодобрително. — Сигурно си хванала последния влак за вкъщи.
— Не исках да вдигам шум за нищо.
— Би трябвало да вдигаш шум — поправи я той. — Те може да са издателите, но ти си авторът. От кого си изкарват прехраната, ето това искам да знам?
— Те се грижат за мен много добре — каза тя. Сложи препечената филийка пред него и му наля чай. Зачуди се на готовността, с която лъжите се сипеха от устата й.
— Седях до Джеймс Уеър — каза тя на Филип. — От „Сънди Таймс“.
— Разказа ли му какво казах за последната рецензия на книгата ти? — попита Филип.
— Не — каза тя. — Говорихме за Спендър.
— Той пък много знае за него — каза Филип сърдито, и отвори вестника. — Трябваше да му разкажеш какво казах. Ако бях там, щях да се постарая да разбере, че е схванал всичко напълно погрешно.
Тя се поколеба.
— Какво ще правиш днес?
Той надникна иззад вестника:
— Нищо — каза. — Упражненията ми, кръстословицата, обяд, разходка, чай. Ти какво ще правиш днес? Ще пишеш?
Изобел погледна с лека неприязън тъмносинята си пола с дължина до средата на прасеца.
— Мислех си, че може да отида до Тънбридж и да се огледам за дрехи. Толкова съм отегчена от всичко, което нося.
— Защо да си правиш труда? — попита той. — Ти почти никъде не ходиш. За какво ти е елегантна рокля?
— Не знам — каза тя унило. — Просто вчера в Лондон си помислих, че правата кремава рокля е ужасно… обикновена.
Той й се усмихна с чаровната си усмивка.
— Ние сме обикновени хора — каза. — Това е силата ни. Нямаме нужда от повърхностен блясък. Имаме истинска същност.
— Предполагам, че човек би могъл да има и двете — каза тя. — Блясък на повърхността, и истинска същност отдолу. Не е задължително да бъдем изцяло солидни и сдържани, и вечно да носим обувки без ток.
Филип изглеждаше озадачен от несъгласието й.
— Разбира се, че не може да имаш и двете — каза той. — Или си обикновен и банален човек, или си задълбочен. Или държиш на важните неща, или постоянно тичаш след модата. Ние знаем кои сме. Няма значение как изглеждаме външно.
— Да — каза тя неохотно. — Да, предполагам.
— Следователно няма смисъл да пилееш времето си и парите ни в пазаруване.
— Не — отстъпи Изобел. — По-добре да се залавям за работа.
Тя затвори вратата на кабинета зад гърба си и издърпа стола си. Включи компютъра и загледа как екранът оживява. Помисли си, че върши тези действия като работник на конвейер във фабрика, всяка сутрин по това време през последните шест години. Стори й се много странно, че тази сутрин беше може би първата, в която бе изпитала негодувание срещу това.
Причината бе в разговора на закуска. Увереността на Филип в нейната сериозност, в моралните й ценности би трябвало да я радва. Фактът, че съпругът й има добро мнение за нея, би трябвало да достави удоволствие на всяка жена. Но заради тази негова висока оценка явно никога не й се полагаха нови дрехи. Понеже се възхищаваше на интелекта й и сериозността й, той никога не я глезеше. Не я насърчаваше да се интересува от мода, или да променя външността си по какъвто и да е начин. Изобел бе носила равни обувки, пола с дължина до средата на прасеца и прибрана назад коса при първата им среща, когато беше ерудирана и начетена аспирантка, и нищо не се беше променило. Изобел си помисли, че е на петдесет и две, а до вчера не знаеше, че има красива шия. Може би петдесет и две бе твърде късна възраст за откриването на такова преимущество. Кой щеше да й се възхищава, с изключение на добре обучени продавачки, продаващи обици? Кой щеше да забележи дали си е пробила ушите? Кой щеше да прокара пръст от меката част на ухото до ключицата й? Щеше ли някой да вдигне косата й, да я целуне по тила и леко да докосне кожата със зъби?
Изобел кликна върху файла, озаглавен „Писма до банката“ и прогони от ума си видението с мъжа, който я милва по врата. Беше се посветила на Филип и бе дала обещание пред себе си никога да не поглежда назад, никога да не се пита какъв можеше да е бракът им, ако той не беше болен. Вярваше, че трябва да е благодарна дори само за това, че той бе оцелял. Това беше най-важното. Пазаруването и съществуването на мъж, който харесва жени с дълга шия, и суетата бяха крайно маловажни. Отвори първата глава и започна да я форматира и разпечатва.