Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
— Ще прекараме нощта тук — казах и изтрих потта от челото и врата си. Бурните облаци се снишаваха и въздухът натежа със заплахата за дъжд. Посочих към дъното на пещерата. — Слез и иди там — казах на пленника. Той не помръдна, само ме изгледа мълчаливо отгоре. Пресегнах се, сграбчих го за предницата на ризата и го дръпнах рязко от гърба на Моя черна. Гневът винаги ми е давал повече сила. Задържах го прав, след което го тласнах рязко, тъй че се блъсна в задната стена на пещерата, хлъзна се и се смъкна на пода, полузамаян. — Ще има и по-лошо — заканих се грубо.
Лоръл ме зяпна пребледняла и ококорена, може би изненадана от това, че съм поел командването. Взех юздата на коня от ръката й, а лорд Златен й помогна да слезе. Пленникът не прояви охота да се опитва да бяга, тъй че го зарязах, докато разседлая конете и подредя импровизирания бивак. Моя черна заблиза тънката вадичка вода. Изгребах пясъка в основата на стената, за да разширя изровената дупка, и за щастие водата започна да се събира в нея. Лорд Златен се беше заел с рамото на Лоръл — беше опитен в тези неща открай време. Сега й слагаше мокър компрес. Кръвта по плата изглеждаше повече черна, отколкото червена. Бяха събрали глави и си говореха тихо. Приближих се.
— Много ли е зле? — попитах тихо.
— Много — отвърна кратко лорд Златен, но ме стъписа погледът на Лоръл. Зяпна ме, все едно съм побеснял звяр. Беше много повече от негодуванието, което можеше да е изпитала от това, че съм прекъснал интимен разговор. Отдръпнах се, зачуден дали пък не я е притеснило оголеното й пред очите ми рамо. Но като че ли нямаше никакви притеснения, че лорд Златен я докосва. Все едно, имах си други грижи и нямаше да им се натрапвам повече.
Прецених малкото припаси, които ни бяха останали. Главно хляб и ябълки. Съвсем малко за трима и недостатъчно за четирима. Реших хладнокръвно, че пленникът ни може да мине и без храна. Най-вероятно си беше имал храна за път и сигурно през деня се беше нахранил по-добре от нас. Като си помислих за него, реших да го проверя. Седеше непохватно където го бях оставил, с ръцете отзад, и оглеждаше разкъсания си крак. Погледнах раната, но без да му предложа съчувствие. Стоях мълчаливо над него, докато той не проговори:
— Може ли да пийна вода?
— Обърни се — наредих му и останах безучастен, докато се мъчеше да изпълни заповедта. Развързах китките му. Той изохка леко, когато дръпнах каишката от съсирената кръв. Бавно раздвижи ръце. — Вода можеш да пиеш ей там, след като конете се напият обаче.
Той бавно кимна. Много добре знаех колко го болят раменете вече. Моите също пулсираха. Страната му беше потъмняла и подпухнала от натъртването при падането. Едното му посиняло око беше кървясало. Раните някак си го правеха още по-млад. Той огледа китката си, която беше раздрал вълкът. По стиснатите му зъби разбрах, че го е страх да пипне раната. Вдигна бавно очи към мен, след което ги извърна настрани и попита:
— Къде е вълкът ти?
За малко да го зашлевя с опакото на ръката. Той трепна.
— Ти не задаваш въпроси — казах хладно. — Отговаряш на тях. Къде отвеждат принца?
Изгледа ме неразбиращо и се изругах наум за глупостта си. Може би не знаеше за самоличността на принца. Е, вече беше късно да си върна думите. Тъй или иначе, вероятно щеше да се наложи да го убия. Разпознах в това мисленето на Сенч и го изтласках от ума си.
— Момчето, което язди с котката — уточних. — Къде го водят?
Той преглътна.
— Не знам — излъга намусено.
Бях готов да го удуша, но да изтръгна отговора от гърлото му. Ужасно ме предизвикваше. Изправих се рязко, преди да съм се поддал на гнева.
— Знаеш. Ще ти оставя малко време да помислиш за всички възможни начини, с които мога да те накарам да ми кажеш. После ще се върна. — Отдалечих се няколко стъпки от него, преди да изкарам зла усмивка на лицето си, и се обърнах. — А. И ако си въобразиш, че моментът е удобен да избягаш… само две-три крачки навън и ще престанеш да се чудиш къде е вълкът ми.
Бяла мълния изсъска и огря скалното ни убежище. Конете изцвилиха и две тупвания на сърцето по-късно гърмът разтърси земята. Примигах, за миг заслепен, а след това дъждът започна да се излива като из ведро пред входа на пещерата. Навън изведнъж се смрачи. Порив на вятъра донесе дъжд в пещерата и се отнесе настрани. Дневната топлина си отиде.
Занесох храна на лорд Златен и Лоръл. Тя беше леко замаяна. Той беше довлякъл едно от седлата и одеяло, за да може да отпусне гръб на тях. Тя избута разрошената си коса от лицето с лявата си ръка. Дясната й лежеше в скута. Беше й изтекла повече кръв, отколкото си мислех, процедила се беше и съсирила между пръстите. Лорд Златен взе хляба и ябълките за двамата.