Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Оставих пленника си и той се смъкна по скалата. Опита се да остане прав, но коленете му поддадоха и той седна тежко на пода. Главата му клюмна и ми се стори, че чух приглушен хлип. Точно сега ми беше все едно за него. Изтласках от себе си Фицрицарин Пророка и станах отново вълчият партньор.
Поех си дъх. Изпитах слабост от облекчението, че виждам до себе си Нощни очи. Вкопчих се в присъствието му и намерих опора в него. Запазих ти малко хляб.
По-добре е от нищо. Притисна треперещото си тяло до крака ми и ме отведе при огъня и благословената му топлина. Изчака търпеливо, докато му намеря парчето хляб. Седнах до него, без да ме притесни мократа му козина, и започнах да му давам хляб залък по залък. Когато свърши с яденето, погладих гърба му с ръка. Докосването ми смъкна дъждовната влага. Дъждът не беше проникнал през козината, но усещах болката и умората му. Но това, което ме обгърна и отново ме върна към самия мен, бе огромната му обич.
Намерих в ума си мисъл, която си струваше да се сподели. Как зарастват драскотините?
Бавно.
Ръката ми се плъзна по корема му. Кал го беше зацапала и замърсила раните. Беше студен, но подутите драскотини пареха. Бяха забрали. Гърненцето с мехлема на лорд Златен все още беше в дисагите ми. Взех го и — удивително — този път Нощни очи ми позволи да го намажа по дългите подути рани. Знаех, че медът извлича. Можеше да изсмуче топлината от раните му. Вдигнах очи и изведнъж усетих Шута до себе си. Той се взря в очите на Нощни очи и каза:
— Толкова съм облекчен, че те виждам, стари приятелю. — Долових сълзи в думите му. Попита ме, много колебливо: — Когато приключиш с мехлема, ще може ли да взема малко за рамото на Лоръл?
— Разбира се — отвърнах тихо. Сложих последната мазка и подадох гърненцето на Шута. Когато се наведе да го вземе, той ми прошепна тихо: — Никога в живота си не съм бил толкова уплашен. А нищо не можех да направя. Мисля, че само той можеше да те върне.
Когато се изправи, опакото на дланта му забърса лицето ми. Не знаех мен ли искаше да утеши, или себе си. За миг изпитах жал и към двама ни. Не беше свършило, беше само отложено.
Нощни очи изпъшка и се изтегна до мен. Отпусна глава на крака ми. Загледа се към входа на пещерата. Не. Свърши. Забранявам го, Променящ.
Трябва да намеря принца. Той знае къде е. Нямам избор.
Аз съм твоят избор. Повярвай ми. Аз ще ти намеря дирята на принца.
Съмнявам се, че този дъжд е оставил някаква диря за намиране.
Повярвай ми. Ще ти го намеря. Обещавам. Само не прави това.
Нощни очи, не мога да го оставя да живее. Той знае твърде много.
Той пренебрегна мисълта, или така поне ми се стори. Вместо това ме помоли: Преди да го убиеш, помисли какво му отнемаш. Спомни си какво е да си жив.
Преди да успея да му отвърна, той ме потопи в сетивата си, понесе ме в своето вълче „сега“. Фицрицарин Пророка и всичките му грижи бяха пропъдени. Взряхме се в черната нощ извън пещерата. Дъждът бе пробудил всички миризми по хълмовете и той ми ги разпозна, една по една. До нас огънят изтляваше. Смътно усещах, че Шутът го поддържа, подава му залъци дърво, колкото да го опази жив, но и пести запасите ни за дългата нощ. Вдишвах мириса на дим, на коне и на другите хора край мен…
Намерението на Нощни очи беше да ме отведе далече от това да съм човек, от човешките ми грижи, та да се върна към вълчето. И успя повече, отколкото искаше. Може би бе по-изтощен, отколкото съзнаваше, или може би съсъкът на дъжда приспа и двама ни до близостта на кутрета, пред която няма граници. Зареях се в него, в ума и в духа му, а след това — в тялото му.
Бавно започнах да усещам плътта, която го оковаваше. Не му бяха останали сили. Умората, която го беше изпълнила, изтласкваше всичко друго. Той изтляваше като огъня, поемаше залъците храна, а ставаше все по-малък.
Животът е равновесие. Обикновено забравяме това, докато продължаваме безгрижно от ден в ден. Ядем и пием, и спим, и приемаме за даденост, че винаги ще се събуждаме на следващия ден, че храната и отдихът винаги ще ни изпълват с нови сили. Очакваме раните да се изцерят и болката да затихва с времето. Дори когато се озовем пред рани, които заздравяват по-бавно, пред болка, която намалява денем само за да се върне с пълната си сила нощем, дори когато сънят не ни носи отдих, все пак очакваме, че по някакъв начин утре всичко ще се върне към равновесие и че ще продължим. В един момент деликатното равновесие е нарушено и въпреки всичките ни панически усилия започваме да пропадаме от тялото, което се самоподдържа, към тялото, което се бори, с нокти и зъби, да се задържи към това, което е било.