Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
— Можеш да ми кажеш сега или ще ми кажеш по-късно — предупредих го, като го задържах притиснат в стената. Ненавиждах това, което правех, но съпротивата му по някакъв начин само разпалваше гнева ми. Извлякох сила от него, мъчех се да укрепя волята, нужна ми, за да продължа. Най-бързото беше най-добронамерено; най-грубото беше всъщност най-милостивото. Колкото по-скоро проговореше, толкова по-скоро щеше да свърши. Сам бе избрал пътя, който го беше довел до това. Беше предател, в съюз с онези, които бяха примамили сина на Кетрикен да се отдели от нея. Наследникът на трона на Шестте херцогства можеше точно в този момент да е в смъртна опасност и това, което този млад човек знаеше, можеше да ми даде възможност да го спася. Това, което му причинявах сега, си го беше причинил сам.
Разтърси го детски хлип.
— Моля ви — проплака момчето.
Вкоравих сърцето си и стегнах юмрука си.
Но ти обеща. Никога вече. Никога вече убийство, което не носи месо и Претопява сърцето. Нощни очи беше ужасен.
Стой настрана от това, братко. Трябва да го направя.
Не. Няма да го направиш. Идвам колкото може по-бързо. Изчакай ме, братко, моля те. Почакай.
Отскубнах се от мислите на вълка. Време беше да сложа край на това. Да го прекърша. Но упоритият предател твърде много приличаше на момче, мъчещо се отчаяно да опази тайната си. Сълзи прорязваха вадички по страните му. Вълчите мисли бяха отслабили решимостта ми. Усетих се, че съм го пуснал да стъпи на крака. Знаех, че някои изпитват удоволствие от това да прекършат нечий дух, но изтезанията, които бях понесъл в подземията на Славен, ме бяха затворили завинаги в ролята на жертва. Каквото и да направех на този младеж, щях да го изпитам и аз. Нещо по-лошо, щях да се виждам през неговите очи, щом се превърнех за него в онова, което Болт беше за мен. Извърнах поглед, преди да е успял да види слабостта в очите ми, но това не ми помогна, защото Шутът стоеше едва на ръка разстояние от мен и целият ужас, който се опитвах да потисна, беше в погледа му. Жалостта, смесена с ужаса му, ме опари. Той виждаше. Виждаше, въпреки всички тези години, пребитото дете, което все още стоеше сгушено в мен и никога нямаше да си иде. Някъде аз оставах вечно присвит от страх, някъде оставах завинаги беззащитен пред онова, което ми причиняваха. Беше непоносимо, че някой друг знае това. Дори този някой да беше моят Шут. Може би — особено той.
— Не се намесвай — казах му грубо, с тон, на който не бях знаел, че съм способен. — Иди се погрижи за Ловкинята.
Все едно го зашлевих през лицето. Устата му се отвори, но от нея не излезе и звук. Стиснах челюсти. Вледених сърцето си. Бавно стегнах хватката си на яката на моя пленник. Той се помъчи да преглътне и дъхът му изхриптя от гърлото. Сините му очи пробягаха по белега ми и по счупения ми нос. Не беше лице на милостив, цивилизован човек. Предател, напомних си, докато го гледах в очите. Ти предаде своя принц, също както Славен предаде Искрен. Колко пъти си бях представял какво бих направил на Славен, ако получех някога възможност да отмъстя? Това момче го заслужаваше също толкова. Ако му позволях да опази тайната си, това щеше да е краят на рода на Пророка. Вдишах бавно, взрян в него, оставих мислите да изплуват на повърхността. Усетих как промениха лицето и погледа ми. Решимостта ми укрепна. Време беше да сложа край на това, по един или друг начин.
— Последен шанс — предупредих го рязко, докато вадех ножа. Гледах ръцете си, все едно бяха на някой друг. Опрях върха на извадения нож точно под лявото му око. Оставих го да се вреже в кожата. Той стисна окото си, но и двамата знаехме, че това няма да го защити. — Къде?
— Спрете го — замоли с разтреперан глас Лоръл. — Моля ви, лорд Златен, накарайте го да спре. — При думите й усетих, че момчето в хватката ми започна да трепери. Колко ли плашещо беше за него, че дори спътниците ми се ужасяваха от това, което се канех да му направя? На лицето ми се появи усмивка и замръзна в гримаса.
— Том Беджърлок! — заговори властно лорд Златен. Дори не се обърнах при думите му. Той ме беше въвлякъл в това, също като Сенч и Кетрикен. Вече беше неизбежно. Нека да гледа и да види докъде води този път. Ако не му харесваше, можеше да извърне очи. Аз не можех. Аз трябваше да го преживея.
Не. Не трябва. И аз отказвам. Няма да бъда свързан с това. Няма да го позволя.
Усетих го, преди да съм го видял. Миг след това смътният кръг огнена светлина очерта силуета му, а след това вълкът влезе. От него капеше вода; козината му се беше сплъстила и провиснала. Направи няколко стъпки в пещерата и спря, за да се отърси. Допирът на ума му до моя бе като здрава ръка, стегнала рамото ми. Извърнах мислите си към него и към нас, избутах всички други грижи настрани. Братко. Променящ. Толкова съм уморен. Изстинал съм и съм мокър. Моля те. Трябва ми помощта ти. Приближи се още, а след това се опря на крака ми и попита тихо: Храна? С физическия допир избута настрани тъмнина, за която не бях знаел, че се е вселила в мен, за да ме изпълни с вълчето и със сега.