Мисията на шута

Черен и лъскав, камъкът се издигаше два пъти по-висок от човешки ръст. Прошарен със сребърни жилки. Никакъв мъх нямаше по него. Ветровете на сушата бяха проявили повече милост от натежалите със сол бурни ветрове, разяли Свидетелстващите камъни край Бъкип. От това разстояние не можех да видя какви знаци са врязани по страните му, но знаех, че има такива. Този каменен стълб беше родствен на Свидетелстващите камъни и на черния стълб, който веднъж ме беше пренесъл до града на Праотците. Взрях се в него и разбрах, че е изсечен от същата кариера, която бе родила дракона на Искрен. Магия или мускули го бяха донесли толкова далече, чак от онова място тук?

— Гробовете имат ли нещо общо с камъка? — попитах лорд Златен.

— Неща, които са едно до друго, не винаги се отнасят едно към друго — отбеляза той хладно и разбрах, че отбягва въпроса ми. Извърнах се към Лоръл:

— Какво казва легендата за камъка?

Тя сви рамо и се усмихна, но мисля, че напрежението във въпроса ми я притесни.

— Има много приказки, но повечето се свеждат до едно. — Пое си дъх. — Скитащо дете или някой разсеян пастир, или любовници, избягали от омразните си родители, идват при гробниците. В повечето приказки сядат до тях, за да отдъхнат или за да потърсят малко сянка в горещ ден. И тогава призраците излизат от гробниците и ги отвеждат до изправения камък. И те влизат след тях в камъка и се озовават в друг свят. Според някои никога не се връщат. Според други се връщат състарени и грохнали, след като ги е нямало само една нощ, но трети твърдят обратното: че след сто години любовниците се върнали, ръка за ръка, все така млади, и открили, че скараните им родители отдавна са мъртви и те са свободни да се венчаят.

Имах си мнение за подобни приказки, но не го споделих. Веднъж бях минал през такъв стълб и се бях озовал в далечен, отдавна мъртъв град. Черните каменни стени на онзи отдавна мъртъв град ми бяха проговорили и градът около мен бе оживял. Монолитите и градовете от черен камък бяха творение на отдавна изчезналите от света Праотци. Бях повярвал, че Праотците са били обитатели на далечен свят, дълбоко в планините зад Планинското кралство на Кетрикен. Вече два пъти бях видял доказателство, че бяха вървели и по хълмовете на Шестте херцогства. Но преди колко лета?

Опитах се да уловя погледа на лорд Златен, но той се взираше право напред и като че ли подкара кобилата си още по-бързо. Разбрах по присвитите му устни, че на всякакъв въпрос, който му задам, ще отвърне с друг въпрос или с измъкване. Съсредоточих усилията си върху Лоръл.

— Изглежда ми странно, че си чувала приказки за това място във Фароу.