Принцеса с часовников механизъм

ми, моля те, повярвай ми, че душата ми ликува отново да те види, а си

мислех, че никога вече няма да те зърна. Просто...

Джем пусна металния ангел и тя видя кръвта по линиите на дланта

му, там, където връхчетата на крилата го бяха порязали през руните.

— Аз съм нещо странно за теб. Не съм човек.

— За мен ти винаги ще бъдеш човек — прошепна Теса. — Но сега не

мога да видя в теб моя Джем.

Той затвори очи. Девойката бе свикнала под тях да има тъмни сенки,

но и те бяха изчезнали.

— Нямах избор. Теб те нямаше и вместо мен, Уил тръгна да те търси.

Не се боях от смъртта, но се страхувах да ви изоставя. И това бе

единственият ми изход. Да живея, да се изправя и да се бия.

В гласа му се беше прокраднал мъничко цвят — под хладната

откъснатост на Мълчаливите братя, у него все още имаше страст.

— Давах си сметка какво ще изгубя — продължи той. — Някога ти

разбра музиката ми. А сега ме гледаш така, сякаш изобщо не ме познаваш.

Сякаш никога не си ме обичала.

Теса отметна завивката и стана. Което беше грешка. Начаса й се зави

свят и коленете й се подкосиха. Вдигна ръка, за да се залови за една от

колоните на леглото и вместо това установи, че стиска пергаментовите

одежди на Джем. Той се бе втурнал към нея с изящната безшумна стъпка

на Братята, която бе като виещ се дим, и сега ръцете му бяха около нея и я

подкрепяха.

Тя се вкамени в прегръдките му. Беше близо, толкова близо, че би

трябвало да почувства топлината на тялото му, но не беше така.

Обичайната му миризма на пушек и горена захар я нямаше. Долавяше се

единствено лек полъх на нещо сухо и студено като стар камък, или пък

хартия. Усещаше приглушеното биене на сърцето му, виждаше пулса на

шията му. Гледаше го с широко отворени очи, опитвайки се да запомни

очертанията на лицето му, белезите върху скулите му, коприната на

ресниците му, извивката на устата му.

— Теса... — Думата прозвуча като стон, сякаш го беше ударила. По

бузите му се появи едва забележим намек за цвят, кръв под сняг. — О,

господи — каза Джем и зарови лице в шията й. Бузата му докосваше

косата й, дланите му бяха на гърба й, притискайки я към него.

Младата жена почувства, че той трепери.

За миг едва не се олюля от опияняващото облекчение да го усеща под

ръцете си. Навярно човек наистина не можеше да повярва в нещо, преди

да го е докоснал. И ето че Джем, когото тя бе смятала за мъртъв, сега я

държеше в обятията си, дишаше, живееше.

— Допирът ти си е същият — каза тя. — И все пак, изглеждаш толкова

различен. Ти си различен.

При тези думи Джем се откъсна от нея с усилие, което го накара да

прехапе устни и от което мускулите на врата му се обтегнаха.

Придържайки я нежно за раменете, той я настани да седне на ръба на

леглото. Когато я пусна, сви ръце в юмруци и отстъпи назад. Теса го

виждаше как диша, виждаше пулса, туптящ на врата му.