Тревожна кръв [bg]

Заведението беше на кратко разстояние пеша от някогашната медицинска служба „Сейнт Джон“. Колко ли от сегашните минувачи, почуди се, бяха живели в района преди четиресет години? Прегърбената старица в шлифер с пазарската количка на карета? Побелелият мъж, опитващ се да спре такси? Може би застаряващият сикх с неговия тюрбан, който пишеше съобщение в движение? Посещавал ли бе някой от тях кабинета на Марго Бамбъро? Би ли се намерил някой да си спомни мръсен брадат мъж с име, подобно на Апълторп, скитал по същите тези улици и настоявал пред непознати, че е убил лекарката?

Блуждаещият поглед на Страйк падна върху човек със странна стойка и подходка на отсрещната страна на улицата. Тънката му рядка коса бе мокра от дъжда и прилепнала към черепа. Нямаше нито горна дреха, нито чадър, носеше фланела с щампа на героя от „Соник: Филмът“. Липсата на палто, леко подскачащата походка, по детински ококорените очи, полуотворената уста, стоическото приемане на факта, че малко по малко ставаше вир-вода: всичко това предполагаше някакъв психически недъг. Мъжът излезе от полезрението на Страйк и в този момент телефонът му зазвъня.

– Здравей. Търси ли ме току-що? – обади се Робин и Страйк изпита известно оттичане на напрежението, което отдаде на чая, прояснил главата му.

– Да, звъннах ти, та да те въведа в курса.

Разправи ѝ историята за мъжа със спортен екип, който бе прекарал нощта у Елинор Дийн.

– И си е закривал устата на тръгване? Това е доста чудато.

– Така е. В тази къща определено се случва нещо странно. Накарах Морис да проучи този нов участник.

– Пентънвил е точно до Клъркънуел – отбеляза Робин.

– И аз се намирам там сега. В кафе на Сейнт Джонс Стрийт. – Страйк бе нападнат от прозявка. – Прощавай... След като съм в района, мисля отново да поразпитам за покойния Апълторп. Да се опитам да открия някой, който помни семейството или знае какво може да се е случило с тях.

– И как ще го направиш?

– Ще се разходя наоколо – отвърна Страйк, който още докато го казваше, си помисли за коляното си. – Ще разпитам в магазини и заведения, които имат вид на съществуващи от дълги години. Знам... – Той потисна нова прозявка. – Вероятността изглежда много слаба, но никой друг не се е обявил за убиец на Марго.

– Не си ли грохнал от умора?

– И по-зле съм бил. Ти какво правиш сега?

– В офиса съм – отвърна Робин. – И имам мъничко новини по случая „Бамбъро“, ако разполагаш с време.

– Казвай – подкани я Страйк, доволен да отложи момента, когато трябваше да излезе обратно под дъжда.

– Ами, първо, получих имейл от съпруга на Глория Конти. Нали се сещаш, рецепционистката, която последна е видяла Марго? Кратък е. „Драги господин Елакот...“