Били Стрейт [bg]

69.

Океанът беше красив, но край него имаше прекалено много хора.

Носеше фалшива брада от естествен косъм, подобна на онази, която използва с германското момиче, широкопола сламена шапка, опърпан кафяв шлифер, надянат върху износена бяла риза и евтини сиви памучни панталони. Маратонки, сравнително нови, но изпоцапани, за да пасват на цялостния му вид.

Крачеше нарочно тромаво, като влачеше краката си, все едно му бяха схванати. Докато вървеше, се правеше, че гледа в земята, но успяваше да види и далеч напред, без да го забележат, тъй като шапката много му помагаше, скривайки очите му. Ако някой се опиташе да улови погледа му, той просто свеждаше периферията и се взираше в някоя дреболия.

Господин Малоумен Бездомник. По „Оушън Франт Уолк“ беше пълно с такива, седяха на пейките, криеха се в тълпата, зяпаха в пясъка или палмите край океана, сякаш там се случваше нещо важно. Какво? Прииждаха въображаеми китове? Сирени с големи цици припляскваха край брега?

Майка му полудя, когато той беше на четиринайсет години. Никога не се бе чудил за какво си мислеше тя. Просто стоеше настрани, сякаш болестта й бе заразна.

Вървеше много бавно нагоре и надолу по „Оушън Франт“. От време на време посядаше, правеше се, че дреме, а всъщност разглеждаше минаващите.

Никой не му обръщаше внимание. Две ченгета на велосипеди патрулираха за хулиганства, така че ако се пазиш сам, те с удоволствие те подминават. Същото беше и с туристите — даваха всичко, само и само да избегнат протегнатите панички.

Проблемът беше в количеството хора. Хубава топла събота, хората се тълпяха на плажа, бавнодвижещата се платформа за разходки, плаваща успоредно на „Оушън Франт“, беше така пренаселена, че отделните хора едва се виждаха.

Много деца, но нито следа от онова дете. След час вече бе готов да ги раздели в две групи: добре измитичките отрочета на туристите и тайфите от загорели устати местни хлапета, които сновяха насам-натам из потока пешеходци и най-вероятно търсеха кого да преджобят.

Какво ще прави онова хлапе навън посред бял ден?

Защо ще идва тук… особено след „анонимното обаждане“?

Загуба на време, но като се сетеше за всичко, което бе свършил, му ставаше по-добре.

Прекрасен ден, наслаждавай му се. Отдавна не бе идвал насам, а алеята доста се бе комерсиализирала, от двете й страни бяха накацали магазини, павилиони за закуски, ресторанти, дори синагога — това беше странно. Имаше постройки по цялата алея, а и след нея, по Спийдуей. Някои капанчета бяха разположени в приземните етажи на високите жилищни сгради отпреди войната. Момчето можеше да е в някоя от тях, но как да го намери?