Били Стрейт [bg]

Връща се в 11:27, паркира линкълна зад къщата и слиза бързо, в ръцете му има нещо, завито в алуминиево фолио. Отваря предната дясна врата и от нея слиза слабичка възрастна жена с червена коса. Двамата говорят кратко и после изчезват.

Той влиза през пътната врата след петнайсет минути.

— Изпратих една приятелка до тях. — Оставя пакета с фолиото на масата и го развива. Бисквити, напръскани с цветна захар. — Заповядай.

Отхапвам една.

— Благодаря.

— Няма нищо. Виж какво, харесвам възпитанието ти, но няма нужда да ми благодариш за всяка дреболия. Иначе ще заприличаме на Алфонс и Гастон — двама много учтиви французи. — Слага едната си ръка зад кръста, а другата на корема и се покланя. — След вас, не — само след вас. Това е стар виц — и двамата са толкова учтиви, че по цял ден не могат да пресекат улицата.

Усмихвам се.

— Е, какво чете? — пита той.

— Списания.

Повечето му книги се оказаха романи. Намерих и много каталози за мивки и тоалетни. Списанията обаче бяха интересни — доста стари, от петдесетте и шейсетте години. „Лайф“, „Лук“, „Сатърдей Ивнинг Поуст“, „Тайм“, „Популярна механика“. Имаше статии за президентите чак от Айзенхауер насам, за Корейската война, кинозвезди, животни в зоопарка, семейства, които изглеждаха щастливи, странни обяви.

— Гладен ли си?

— Не, благодаря.

— Че какво си ял?

— Бисквита.

— Не се прави на умник.

— Пих и малко мляко.

— Само това? — Отива до хладилника и вади буркана с херингата. Парчета риба плуват в някакъв мътен сос. — Това са белтъчини, Бил.

Поклащам глава.

— Това е риба. Не обичаш ли риба?

— Не много.

Отваря буркана, вади едно парче, изяжда го, после пак отваря хладилника и поглежда вътре.

— Какво ще кажеш за малко салата?

— Добре съм, господин Ганзър. Наистина.

Оставя херингата на мястото й и си сваля сакото.

— По-късно ще изляза да купя две пържоли. Ти нали не си вегетарианец?

— Обичам месо.

— Какво сговорчиво момче! Играеш ли шах?

— Не.

— Трябва да се научиш.

Правилата са като на война и затова ми харесва. След шест партии аз го бия и той казва: „Много добре“ — но не съм сигурен, че му е приятно.

— Още една, господин Ганзър?

— Не, смятам да подремна. — Пресяга се да ме погали по главата, но сам се спира. — Умът ти сече, Бил.

Чета, докато той спи, настанил съм се удобно на прашната кушетка, завит наполовина с кухненското одеяло. На няколко пъти ставам, поглеждам навън и гледам красивото небе. Но предпочитам да съм вътре.

Той се събужда в 6:15 и си взема душ. Когато излиза от стаята си, е облечен в друг костюм — кафяв, със синя риза и тъмни обувки.