Зовът на кукувицата

Тя трескаво бършеше очи с ръкава на блузата си. От устата ѝ се изтръгна хлипане и няколко неразбираеми думи. Посегна на сляпо към хартиените кърпички, които бе купила от парите за дребни разходи в очакване на още клиентки като госпожа Хук, издуха носа си, изтри очите си, поглади зелената рокля, прехвърлена върху скута ѝ, и промълви:

– Не искам да ходя там!

– Не си ми по джоба, Робин – с равен глас изрече той.

Не че и сам не бе мислил по този въпрос. Предишната нощ лежа буден на походното легло и правеше пресмятания, като се опитваше да излезе с оферта, която да не изглежда обидна на фона на заплатата, предлагана от медийната консултантска фирма. Не беше възможно. Нямаше как да отлага повече изплащането на най-големия от заемите си. Очакваше го увеличение на наема, а и трябваше да си намери място за живеене извън офиса. Макар изгледите в близък план да се бяха подобрили, общата картина изглеждаше несигурна.

– Не очаквам да ми плащаш каквото биха ми давали те – глухо изрече Робин.

– Аз не мога дори да се доближа до сумата – отвърна Страйк.

(Ала тя бе наясно с финансовото състояние на Страйк почти толкова, колкото той самият, и вече имаше представа колко може да очаква. Предишната вечер, когато Матю я завари обляна в сълзи при перспективата да напусне, тя му бе назовала цифрата на възможно най-добрата оферта на Страйк.

– Ама той нищо не ти е предложил още, нали? – възрази Матю.

– Не е, но ако предложи...

– От теб зависи – сухо каза Матю. – Ти сама си решаваш.

Знаеше, че Матю не иска тя да остане там. Седял бе с часове в болницата, докато шиеха Страйк, в очакване да отведе Робин у дома. Казал ѝ бе, доста официално, че се е справила много добре, като е проявила инициатива, ала оттогава се държеше отчуждено и с леко неодобрение, особено когато приятелите им я разпитваха възбудено за подробности по случая, толкова широко отразен в пресата.

Но Матю непременно щеше да хареса Страйк, ако се запознаеше с него. А и самият Матю бе казал, че от нея зависи как ще постъпи...)

Робин се стегна, издуха си отново носа и назова със спокойствие, леко подронено от изхълцването ѝ, цифрата, при която би останала на драго сърце.

На Страйк му бяха нужни няколко секунди, преди да отговори. Той можеше да си позволи тъкмо толкова, колкото тя предлагаше. За такава цена никога не би намерил друга като нея. Имаше само една мъничка капчица катран в меда...

– С толкова мога да се справя – отвърна той. – Да, по силите ми е да плащам такава сума.

Телефонът иззвъня. Сияеща срещу него, тя го вдигна и възторгът в гласа ѝ бе такъв, сякаш от дни с нетърпение бе очаквала това обаждане.