Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Простете, може ли?
— Заповядайте… — отвърнах аз.
Новодошлият седна и ме загледа с втренчен поглед така, като че ли искаше да ме хипнотизира. Дълго изучава лицето и ръцете ми с израз на все по-голямо съжаление. Накрая се взря в очите ми с такова безмерно състрадание и същевременно с такава топлота, че аз наистина се обърках. Не разбирах какво означава всичко това. Мълчанието помежду ни се задълбочаваше, исках да го прекъсна, но не можех да се сетя за никаква неутрална тема и да започна разговор, понеже погледът му изразяваше безкрайно много и в същото време прекалено малко.
— Бедният… — каза той тихо, с неописуема нежност. — Колко ти съчувствам.
— Всъщност… знаете ли, аз… — подех, за да поставя някаква словесна преграда пред безграничната жалост, с която ме обливаше той.
— Моля те, не казвай нищо, всичко разбирам. Повече, отколкото смяташ. Знам и това, че ме взимаш за луд.
— Е, от къде на къде — опитах се да лавирам, но той ме прекъсна с решителен жест.
— В известен смисъл наистина съм луд — изрече почти величествено. — Като Галилей, Нютон, Джордано Бруно. Де да бяха възгледите ми само рационални… но по-важни са чувствата. Какво съжаление изпитвам аз към теб, жертво на вселената! Какво нещастие, какъв капан без изход — да живееш…
— Настина, понякога животът е труден — започнах бързо, защото ми се стори, че съм намерил нещо, за което да се закача, — но тъй като това е природен феномен…
— Там е работата! — вкопчи се той за думите ми. — Природен! А нима има нещо по-лошо от Природата? Учени и философи винаги са се опитвали да обясняват Природата, нещастнико, а тя просто трябва да бъде унищожена!
— Напълно ли? — попитах аз, неволно възхитен от толкова радикалното поставяне на въпроса.
— Точно така, напълно! — отвърна той категорично. — Погледни, ако обичаш.
Деликатно, като някаква гъсеница, достойна за оглед, но в същото време отвратителна (геройски се опитваше да превъзмогне погнусата си), той повдигна моята ръка и държейки я помежду ни като странен експонат, продължи тихо, но натъртено:
— Колко воднисто е това… колко размекнато и тинесто… Белтъчини! Ах, тези белтъчини… Сирене, което се движи известно време, мислещо млечно произведение; трагичен продукт на млекарско недоразумение, ходещо нищо…
— Извинете, но…
Не обръщаше никакво внимание на думите ми. Бързо скрих под масата ръката си, която той пусна, като че ли не беше в състояние да понася повече докосването до нея. За сметка на това сложи своята на главата ми. Беше невероятно тежка.
— Как може! Как може да се произвежда нещо подобно! — повтаряше той, като увеличаваше натиска върху моя череп, така че започнах да усещам болка, но не смеех да протестирам. — Някакви израстъци, дупчици, карфиолчета — той опипваше носа и ушите ми с железните си пръсти — и това ми било разумно същество? Позор! Повтарям, позор! Колко струва Природа, която след четири милиарда години създава НЕЩО ТАКОВА!?
В този момент той отблъсна главата ми така, че ми се зави свят и видях звезди посред бял ден.
— Отпуснете ми един-единствен милиард и ще видите какво ще създам!!!
— Вярно е, несъвършенството на биологичната еволюция… — подхванах аз, но той отново не ми даде думата.
— Несъвършенство!? — изкикоти се. — Отпадъци! Кич! Пълна безвкусица! Като не можеш да направиш нещо свястно, по-добре не го прави изобщо!
— Нямам намерение да търся оправдания — отвърнах бързо, — но смятам, че Природата е създавала от онова, което е имала на разположение. В първичния океан…
— … са плували боклуци!!! — довърши той толкова гръмогласно, та чак подскочих. — Не е ли така? Звездата избухнала, възникнали планетите, а от отпадъците, които не стават за нищо, от остатъците и конгломератите се зародил животът! Стига! Стига с тези кълбовидни слънца, идиотски галактики, одухотворена слуз — стига!
— Все пак атомите… — започнах. Не ми позволи да довърша. Виждах вече тичащите през тревата санитари, привлечени от виковете на моя събеседник.
— Плюя на атомите! — кресна той. Хванаха го от двете страни под мишниците. Позволи им да го повдигнат, но продължавайки да гледа към мен — понеже вървеше рачешката — така викаше, че гласът му се носеше из целия парк:
— Трябва да се инволюира! Чуваш ли, бозава, колоидна супо? Вместо да се правят открития, трябва да се правят закрития, да се закриват все повече неща, за да не остане нищо, ти, лепило, овесено на кости! Така трябва. Само чрез регрес към прогрес! Да се анулира! Да се деградира! Да се ликвидира! Природата — вън! Природата да се маха! Да се маха!!!