Нощен ездач

Малко след залез-слънце стигна до някакъв крайпътен магазин. Надзърна вътре и видя, че освен един старец, седнал на изтикания то стената стол, нямаше никой. Над главата му гореше лампа с ламаринен отражател. Мън влезе и купи пакет крокети и парче сирене. Пъхна ги в джоба и продължи.

На следната заран, поглеждайки на юг от върха на малко възвишение, се убеди, че околността му е позната. Широката плитка котловина се прорязваше от железопътна линия, чиито релси проблясваха на утринната светлина. От двете й страни се ширеха чисти царевични и тютюневи ниви, проснати в дълги, геометрично точни редове. По далечните пасища стадата сякаш бяха застинали. Хамбарите, къщите и дърветата наоколо изглеждаха свежи и измити в бистротата на ранното утро. Знаеше, че няколко мили нагоре по линията откъм север се намира „Монклер“. Отби от пътечката, по която бе вървял до този момент, и се шмугна в гората. На два пъти дочу писъка на влакове и когато поглеждаше надолу, ги виждаше да пропълзяват през котловината, насищайки въздуха с пара и тънки струйки дим.

Вечерта се спусна в ниското и тръгна по линията на изток.

Къщата се издигаше встрани от издълбания с коловози черен път. Знаеше, че е тя, и когато се наведе към пощенската кутия, различи името „Едмънд Толивър“. Кутията беше нова. Той я опипа и заключи, че металът е чист, лъскав, а черните букви — ясно изписани. Дворът се отделяше от пътя с каменен зид, който на свой ред бе опасан от гъст храсталак. Портата липсваше и край един счупен стълб се бяха изронили камъни. В двора нямаше дървета, но на хълма зад къщата се чернееше гората.

Отначало помисли, че домът е пуст, но вече отблизо забеляза, че изпод краищата на пердето, изпод затулващия един от прозорците плат, едва-едва мъжди светлина. Със сковани и присвити крака стъпи върху разхлабения дъсчен под на верандата и отпусна ръка на бравата. С тихичко изскърцване вратата се отвори веднага.

В мига, когато влезе, на колебливата светлина от лампата с намален до края фитил зърна човека в леглото — покрит само с чаршаф и с извърнато към стената лице. Затвори вратата след себе си внимателно, сякаш влизаше в стаята на болник, и леко приведен напред, угрижено се вторачи натам. Онзи бавно, почти мъчително се раздвижи в леглото и обърна лице към него. Видя как слабо проблясващите на светлината очи се разшириха, а от усилието да проговорят устните се сгърчиха.

— Какво искаш? — изхриптя той.

Без да отговори, Мън с все така присвити колене направи две широки крачки. Отпусна лявата си ръка върху долната табла на леглото, приведе се и напрегна зрение.