Нощен ездач

— Няма — отвърна Лусил. — Тя спи като бебе. Няма да разбере. — След това добави, и то без ирония: — Мисля, че вече знам как се влиза безшумно. Научих се още миналата зима.

— Можеше да поговорим и утре.

— Не! — отсече Лусил. — Никакво утре! Особено щом съм решила да ти кажа онова, което смятам, че трябва да ти кажа! Сега! Утре може да си замина, без дори да сме говорили, и цял живот ще се питам какво ли щеше да е, ако го бях споделила.

Стоеше все така насред стаичката. В мига, в който замълча, той отново долови далечното, завладяващо с упорството си жужене откъм невидимите в мрака крайпътни дървета.

Отпусна се в леглото по гръб. Извърна поглед от нея и се загледа нагоре в смътното очертание на тавана.

Тогава тя каза:

— Запали лампата!

Мън се надигна.

— Ще видят! — възрази той.

— Не! — сопна се тя. — Няма да видят!

Той се изправи, седна на ръба на леглото и пипнешком се пресегна към струпаните в долния му край дрехи. Навлече ги и отново седна.

— Ще ни видят — повтори той.

— Няма! — натърти Лусил. — Можеш да намалиш малко фитила, но искам да е светло. За да говоря. Знаеш ли, в действителност ние с теб никога не сме разговаряли на светло, в истинския смисъл на думата. Винаги сме говорили, без да мога да те видя. Без да виждам лицето ти. Понякога съм се замисляла за това и изведнъж разбрах, че всъщност не те познавам — помълча, после попита: — А ти?

Мън не отговори.

— Запали лампата! — заповяда тя.

Той стана, бръкна в джоба на панталона за кибрит и опипом тръгна към лавицата, където стоеше газеницата. Босите му нозе безшумно се плъзгаха по дъсчения под. Драсна клечката, закривайки пламъка с ръка, и сянката му се люшна върху стената зад него и тавана, докато поднасяше огънчето към фитила. Когато той колебливо заблещука, сложи шишето и го намали така, че на ръба на лампата остана да мъждука несигурно, тъничко като червей пламъче.

Върна се на леглото и се загледа в нея.

— Няма ли да седнеш? — попита.

Тя се отпусна на единствения стол с плетено тръстиково дъно, изправен до стената срещу леглото. Под черната пола на роклята й видя сбраните на пода крака. Отбеляза равнодушно колко високи и силно заоблени са сводовете на ходилата им.

Седеше неподвижно, сковано изопнала гръб и скръстила ръце в скута си.

— Сега вече ме виждаш — рече той.

— Да — кимна тя, гледайки го втренчено и подир малко продължи: — Трябваше да дойда и да ти кажа нещо. Не ме изпраща доктор Макдоналд, както казах отначало.

— Не те изпраща значи — промълви Мън не толкова въпросително, а по-скоро като ехо.

— Не, попитах го къде си и той ми каза. Исках да говоря с теб. Трябваше непременно да ти кажа нещо. Но когато тази вечер се появи и те видях да влизаш през вратата, почувствах, че не мога да го изрека. Стори ми се, че не те познавам. Не беше такъв, какъвто те помня.