Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
— Да.
— Доколкото знам, още е там — отвърна другият и добави: — Чувам, че доста изпаднал, а като се сетя за едно време…
— Лош човек беше — обади се и Адел.
— Сядай! — подкани го отново Уили.
Мън се обърна и се взря в едва разпознаващите се в сянката силуети.
— Уили — рече той, — тръгвам!
— Не, Пърс! — гласът на Уили беше необичайно тих.
— Никъде няма да ходиш.
— Тръгвам — настоя Мън. — И то още тази вечер.
— Няма смисъл.
— Има — бавно изрече Мън. — Или поне така ми се струва.
Другият стана от пода, където се беше излегнал.
— Не — започна той. — Не…
— Да! — прекъсна го Мън.
Известно време никой не продума. Насекомите продължаваха все тъй сухо да скрибуцат и да жужат в крайпътните дървета.
— Ако може Дели да ми даде царевичните питки, дето останаха от вечерята и малко сланина… — помълча и заключи: — Тръгвам!
— Ще ти приготвя нещичко. Не кой знае какво, но… — Адел стана от стола и се изправи несигурно, без да довърши изречението си. След малко рече: — Никъде няма да вървиш!
— Благодаря — кимна Мън, — но ще взема питките и тръгвам.
— Сигурен ли си, че наистина трябва да заминеш? — попита Уили Праудфит.
— Да, така реших — отвърна Мън.
— Но сигурен ли си, че трябва?
— Реших го тази сутрин и просто изчаквах да се стъмни — обясни Мън.
Мина покрай тях, влезе в къщата и пипнешком тръгна през стаята. Препъвайки се, Уили Праудфит го последва. Драсна кибрит, мракът изведнъж отскочи назад, отблъснат от пламъка в пръстите му, и той запали лампата.
Влезе при Мън в пристроената стаичка и застана пред него с лампата в ръка.
— Исках само да си взема някои неща — обясни едва ли не извинявайки се Мън. — Кърпичките, дето ми ги купи от Тибс, и едно-друго…
— Нали не е… — започна Уили, вперил очи в полюшващия се пламък на лампата в ръката му. — Нали не е заради туй, дето ти надумах тая заран?
— Онова ли? Та аз вече го забравих.
— Домът ми е и твой дом, Пърс.
— Знам — рече Мън. — Не е заради това.
Другият като че ли не можеше да откъсне очи от трепкащия зад окаденото стъкло пламък. Без да отмества поглед, попита:
— Ще се върнеш ли?
— Ще се върна — увери го Мън.
Уили вдигна очи и го погледна.
— Реши ли човек нещо — кимна той, — аз повече не се бъркам.
Мън запали другата лампа.
— А сега да си събера нещата — рече той.
От кухнята долетя шум от суетнята на Адел.
— Ще ида да помогна на Дели — рече Уили Праудфит.
— Не ми трябва нищо друго, освен питките — предупреди го Мън, но оня беше излязъл, преди да се е доизрекъл.
На тръгване се спряха на верандата, за да се сбогуват.
— Върни се — промълви едва чуто Адел.
— Ще се върне! — прекъсна я мъжът й почти грубо.
— Непременно — потвърди Мън.
Уили Праудфит му предложи коня си, но той отказа, като го увери, че без него е по-безопасно. Уили поиска да го откара поне донякъде с двуколката, но той не прие и това, благодари му и се отправи към портата. Беше изминал почти половината разстояние до нея, когато Уили го догони и сложи ръка на рамото му.
— Нали не е заради тая заран?
— Не е — увери го Мън.
Адел дойде при тях и тримата се отправиха към портата.
До „Монклер“ се добра за две нощи. Първия ден прекара в една изоставена колиба сред гората. Натъкна се на нея призори, когато свърна вдясно от пътя, търсейки вода. Беше минал по някакъв мост над малък поток на около три мили по-нагоре по пътя. Течеше на юг и тъй като долината беше сравнително тясна, надяваше се да го открие накъде на миля встрани.
Зърна безкрайната шир на млечносиньото, леко фосфоресциращо небе, разстлана над короните на големите дървета. Позна го веднага — някога тук беше старото сечище. Но сега бе обрасло с храсталаци, лаврови дървета, бъз, евкалипти и смрадлика. В клонака пърхаха няколко птички, надавайки първите си нерешителни крясъци. Росата тежеше върху неподвижните листа. Спря се за миг в края му и тогава видя колибата.
Започна да си пробива път през сечището. Там трябва да има вода, помисли си той. Седна до останките от прогнилата вече дъсчена ограда — толкова порутена, че той с лекота я прескочи. Приближи колибата. Прозорците зееха. Изобщо не бяха остъклявани, но имаха дървени капаци, които сега се бяха откъснали от пантите си и само един от тях все още се крепеше. Вратата беше избита. Лежеше на земята, а между процепите на дъските бе покарала трева. Когато сви зад колибата, в другия край на сечището откри поточето.