Нощен ездач

— Добре де, казвай! — кимна Мън.

— Снощи мис Крисчън е била в стаята ти, а и ти си бил там.

— Това не е… — започна Мън, но Уили почти заповеднически вдигна ръка и продължи:

— Била е при теб! Силвестъс я видял да влиза. Тъкмо отивал на верандата да си легне. Тази заран дойде и ми го каза. Не е редно, Пърс. Не съм човек, дето поучава другите. Всеки има време сам да реши какво да прави, ама не е редно, Пърс. Особено в къщата на Дели. Не е справедливо към нея. Все едно да й хвърляш прах в очите — и той се взря в безизразното, сякаш дървено лице на Мън. Оня дори не го гледаше. След миг протегна ръка, хвана го за лакътя и добави: — Тежеше ми на сърцето, но ето че ти го казах!

— Лусил Крисчън наистина идва в стаята ми — отвърна Мън все така без да го поглежда. — Трябваше да ми каже нещо. Нещо важно, което според нея не търпеше отлагане. Каза ми го, поговорихме и си тръгна — извърна очи към него и додаде: — Това е всичко.

— Радвам се да го чуя — рече Уили и свали ръка от лакътя на Мън.

— Това е самата истина!

— Не се и съмнявам — поклати глава Уили.

— Тази сутрин си заминава. Решила го е, тъй че Силвестъс няма защо да се тревожи — замълча, сякаш размишляваше, после сви рамене: — Съжалявам, че го казах, имам предвид последното. Това е всичко.

Двамата бавно се отправиха към къщата, но преди да стигнат вратата, Мън се спря.

— Бил Крисчън е мъртъв — прошепна той. Поминал се преди четири дни.

— Но снощи тя каза, че бил добре! — възкликна Уили Праудфит.

— Умрял. Това беше едно от нещата, които дойде да ми каже.

— Умрял… — повтори Уили, сякаш твърде бавно осмисляше чутото. — А пък аз ги наговорих едни… Чувствам се омърсен отвътре заради туй, което ти казах. Пък и дето си го мислех.

— Няма нищо — рече Мън й двамата влязоха в кухнята.

На закуска почти не разговаряха. Адел Праудфит подхвърли нещо, Лусил Крисчън се опита да я подкрепи, но другите мълчаха. Към края на закуската двете също се умълчаха. Лицето на Лусил бе мъртвешки бледо, а кожата й някак болезнено опъната по костите.

Когато свършиха, Силвестъс, който щеше да откара Лусил Крисчън до кръстопътя Ашби, отиде в яхъра, за да впрегне коня. Другите поседяха още малко, после излязоха на предната веранда, за да го изчакат. Той откара двуколката до портата, слезе, върза коня и се отправи към другите, които стояха мълчаливо. Когато наближи, Лусил огледа ширналите се край потока нивя и подхвърли почти непринудено:

— Е, в крайна сметка поне малко преваля.

Изправен пред нея на самия край на верандата, Силвестъс рязко заби носа на обувката си в пръстта и погледна в краката си.

— Слаба работа — рече той. — Колкото да се слегне прахта. Дори листата не можа да измие.