Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
— Мислех, че ще ви е поне малко от полза — възрази Лусил.
Силвестъс отново плъзна крак по резката, която беше направил:
— Слаба работа — повтори той, сякаш не говореше на нея.
Тя се сбогува, като последна се ръкува с Мън.
— Благодаря ви, че си направихте толкова труд — обърна се тя към Адел Праудфит. — Благодаря ви, никога няма да го забравя.
— Че то е нищо — отвърна Адел. — Ще ни се пак да дойдеш. Когато можеш, винаги си добре дошла.
— Ама тогава вече истински да ни погостуваш — добави Уили Праудфит.
— Благодаря — рече Лусил. Направи крачка, сякаш се канеше вече да тръгва, но се спря, поколеба се за миг, след това се обърна и като се наведе, бързо целуна Сиси по бузата.
— Довиждане — промълви тя припряно и смутено и почти хукна по пътеката. Вървеше бързо и се обърна едва когато двуколката почти се беше изгубила, за да им махне с ръка.
Стояха на верандата, загледани към пътя. Яркото слънце вече прежуряше над широкото поле край пътеката и в светлината му трептяха издигащите се от земята изпарения.
Адел влезе в къщата, преди да са изгубили двуколката от поглед, но мъжете изчакаха. Когато тя изчезна в далечината, Уили Праудфит замислено отбеляза:
— Да го досрамее човек от нещата, дето ти наговорих. Баща й умрял, пък и нея като я гледам…
Мън не отговори.
Без да каже нищо повече, Уили Праудфит се отправи към конюшнята.
Мън се облегна на ъгловия стълб на верандата. Двуколката вече не се виждаше, скрита от бухналия в зеленина последен завой на пътя. Уили беше влязъл в конюшнята и сега сигурно седеше на дънера в плесенясалия полумрак с някой скъсан хамут и го кърпеше, сбърчил съсредоточено изпеченото си от слънцето чело. А може би клепаше някоя коса, защото наближаваше сенокос, макар тревата да бе прегоряла. Наоколо сигурно се разнасяше съсъкът на бруса по стоманата — тъничък, остър, отмерен.
Известно време Мън постоя, загледан в пътя и нивите. От къщата зад него долиташе приглушеното дрънчене на чинии и тигани или тихият шепот на заетите с работата си жени. Далеч нейде по склона на хълма пропищяха сойки. Сетне ненадейно се стрелнаха във великолепна дъга през пустото небе и се скриха в огромната гъста корона на белия дъб край потока. Мън се изправи, слезе от верандата и се упъти към хълма.
С изключение на няколкото минути, когато се прибра и мълчаливо хапна с останалите, целия ден прекара там. Лежеше по гръб и гледаше небето, погълнат изцяло от неговата безкрайна и съвършена пустота. Нямаше облаци, нямаше дори някое малко бяло самотно пухче, което да блещука нейде на далечния хоризонт. Веднъж следобеда забеляза неподвижното черно кръстче на един мишелов, който се понесе в спирала на юг. Наблюдава го известно време, но се умори и извърна очи. Когато погледна отново, той вече се бе изгубил в пулсиращите дълбини на лазура. Помисли си, че някога и Уили Праудфит беше лежал из тези високи планини и също се бе взирал в прозрачната синева на това странно небе. Но какво бе открил там? Какво, запита се Мън. Не, не можа да си отговори. Затвори очи.
Когато зачервеното натежало слънце почти докосна хребета на запад, той се спусна по пътеката на хълма.
След вечеря, щом всички излязоха на верандата, Мън не седна, а се облегна на един от стълбовете с гръб към останалите. Светулките блещукаха и гаснеха точно като по часовник, издигайки се над голото пространство на двора и пасището. Силвестъс се изкашля и зачегърта с подметки по пода.
— Няма ли да поседнеш? — попита го Уили.
— Не, благодаря — отвърна Мън, без да се обръща.
— Може и да не сяда, не се е преуморил — подхвърли Силвестъс с недвусмислена ирония, но сякаш на себе си.
— Така е, Силвестъс — потвърди Мън, но и този път не се обърна. — Наистина не съм уморен.
— Я ни попей, Дели — подкани Уили жена си, — че ми се е прислушало нещо хубаво.
Тя започна да тананика, отначало почти без думи, после спря и отново поде:
Тя млъкна и побърза да обясни:
— Тази вечер нещо не съм в настроение.
— Седни, Пърс! — рече Уили Праудфит и в гласа му се долови раздразнение.
Мън не отговори.
— Уили — попита той след малко, — сенаторът Толивър още ли си живее в имението „Монклер“?
— Толивър ли? — промърмори замислено Уили Праудфит и се умълча.