Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Арвен ванимелда, намарие! — каза той, после въздъхна и откъсвайки се от размислите, погледна към Фродо с усмивка. — Тук е сърцето на Елфосвят и тук ще остане завинаги сърцето ми, освен ако ни чака светлина отвъд мрачните пътища, по които тепърва ще крачим с теб. Ела!
Той хвана Фродо за ръката и се отдалечи от хълма Серин Амрот, при който вече нямаше да се завърне жив.
ГЛАВА 7
ОГЛЕДАЛОТО НА ГАЛАДРИЕЛ
Когато отново потеглиха напред, слънцето потъваше зад планините и в горите се сгъстяваха сенки. Пътеката навлезе сред гъсталаци, където вече настъпваше мрак. Докато крачеха, под дърветата настана нощ и елфите извадиха сребърните си фенери.
Внезапно отново излязоха на открито и се озоваха под бледото вечерно небе, пронизано от няколко ранни звезди. Пред тях се простираше широк пръстен от открито пространство, който извиваше от двете страни. Зад него имаше дълбок ров, потънал в меки сенки, но тревата по ръба му бе зелена, сякаш още грееше със спомена за отминалото слънце. От другата страна се издигаше висока зелена стена, обграждаща зелен хълм, покрит с малорнови дървета — по-големи от всички, които бяха виждали досега в тази страна. Височината им не можеше да се определи, но те се възправяха в здрача като живи кули. Сред многоетажните им клони и неспирно трептящите листа блестяха безброй светлини: зелени, златни и сребърни. Халдир се обърна към Отряда:
— Добре дошли в Карас Галадон! Ето града на Галадримите, където живеят Владетелят Келеборн и Галадриел, Владетелка на Лориен. Но оттук не можем да влезем, защото портата не е обърната на север. Трябва да заобиколим откъм южната страна, а пътят не е кратък, защото градът е голям.
Покрай външния ръб на рова минаваше път, покрит с бял камък. Тръгнаха по него на запад, а градът все тъй се извисяваше отляво, като зелен облак; в гъстеещия мрак изгряваха нови и нови светлини, докато целият хълм сякаш пламна от звезди. Най-после стигнаха до бял мост, прекосиха го и се озоваха пред портата на града — тя бе обърната на югозапад, разположена между издадените напред стени. По здравите врати висяха многобройни фенери.
Халдир почука, заговори и портата безшумно се открехна, макар че Фродо не забеляза никъде стражи. Пътниците влязоха и вратите се затвориха зад тях. Намираха се в дълбок коридор между стените и минавайки бързо по него, прекрачиха в Града на дърветата. Не виждаха никого, не чуваха стъпки по пътеките, но въздухът наоколо бе изпълнен с гласове. От далечните висини на хълма долиташе песен и се лееше като гальовен дъжд по листата.
По много пътеки и стълбища минаха, докато стигнаха върха и видяха пред себе си блещукащ фонтан сред широка морава. Осветен от висящи по клоните сребърни фенери, той се лееше в сребърно корито, от което извираше бял поток. В южния край на моравата растеше най-могъщото от всички дървета; огромният му гладък дънер лъщеше като сива коприна и се издигаше във висините, където първите му клони се разперваха като огромни ръце под сенчести облаци от листа. Край стъблото висеше широка бяла стълба и в подножието й седяха трима елфи. При идването на пътниците те скочиха на крака и Фродо видя, че са високи и облечени в сиви ризници, а от раменете им висят бели плащове.
— Тук живеят Келеборн и Галадриел — каза Халдир. — Те повеляват да се изкачите и да говорите с тях.
Един от елфите пазачи изсвири звънко с малкия си рог и отгоре му отвърнаха трикратно.
— Аз ще тръгна пръв — каза Халдир. — След мен да дойдат Фродо и Леголас. Останалите могат да се подредят както искат. За тия, които не са свикнали с подобни стълби изкачването е дълго, но можете да почивате по пътя.
Докато бавно се катереше нагоре, Фродо мина край много плоскореди — някои от едната страна, други от другата, а трети разположени около стъблото на дървото, тъй че стълбата минаваше през тях. Високо над земята той стигна до просторен талан, напомнящ палуба на огромен кораб. Върху него бе изградена къща — толкова голяма, че ако беше на земята, би послужила за зала дори на човеците. Фродо влезе след Халдир и се озова в овално помещение, сред което се издигаше стъблото на грамадния малорн, вече изострено към върха, но все още внушително като необхватна колона.
Мека светлина изпълваше залата; стените й бяха зелени и сребристи, а покривът златен. Вътре седяха мнозина елфи. На два трона край дънера, под балдахин от жив клон, седяха един до друг Келеборн и Галадриел. По елфическия обичай те се изправиха да поздравят гостите си, макар да бяха всепризнати могъщи крал и кралица. Бяха много високи и Владетелката не отстъпваше по ръст на Владетеля; сериозни и красиви бяха лицата им. От глава до пети бяха облечени в бяло; косите на Владетелката бяха тъмнозлатисти, а на Владетеля Келеборн — дълги и блестящи като сребро; но възрастта не бе оставила следи по тях, освен в дълбините на погледите — пронизващи като копия под звездна светлина и все пак дълбоки като кладенци на древната памет.