Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Би трябвало поне да се досетиш, след като ни видя — каза Мери. — Елфическите заливи са на запад от моята страна, Графството, в което живеят хобитите.
— Честит народ са хобитите, че живеят близо до морския бряг! — каза Халдир. — Много време е минало, откакто някой от моя народ е виждал морето, но песните ни още го помнят. Разкажи ми за тия заливи, докато вървим.
— Не мога — каза Мери. — Никога не съм ги виждал. — Досега не бях напускал родния си край. И не вярвам, че бих имал смелостта да го напусна, ако знаех какъв е светът навън.
— Дори и за да видиш прекрасната Лотлориен? — каза Халдир. — Светът наистина е пълен със заплахи и има безброй мрачни места, но все още са останали много красоти и макар че във всички страни обичта е примесена със скръб, може би от това тя става още по-велика. Някои от нас пеят, че Сянката ще се оттегли и пак ще настъпи мир. Ала аз не вярвам, че светът край нас отново ще бъде както в древни времена, че слънцето ще грее както преди. Боя се, че за елфите това ще е в най-добрия случай примирие, през което безпрепятствено да минат отвъд Морето и завинаги да напуснат Средната земя. Уви, любима моя Лотлориен! Горестен ще е животът в страна, където никога не е расъл малорн. Но досега никой не е споменавал за малорни отвъд Великото море.
Докато говореха така, Отрядът бавно пристъпваше в колона по горските пътеки, воден от Халдир, а другият елф вървеше отзад. Усещаха под нозете си мека и равна почва и не след дълго закрачиха по-свободно, без страх от сблъсък или препъване. Лишен от зрение, Фродо откри, че слухът и останалите му сетива се изострят. Долавяше аромата на дърветата и утъпканата трева. Чуваше безброй различни ноти в шепота на листата над главата си, песента на реката отдясно и тънките, ясни гласове на птиците в небето. Когато прекосяваха открити поляни, усещаше слънчевите лъчи по лицето и ръцете си.
Странно чувство го бе обхванало още след първата стъпка отвъд Сребропът и колкото по-дълбоко навлизаше в Наита, толкова по-силно ставаше то — струваше му се, че по мост на времето е прекрачил в кътче от Старите времена и сега броди из отдавна изчезнал свят. В Ломидол помнеха древността; в Лориен древността още живееше сред реалния свят. Тук бяха видели и чули злото, бяха познали скръбта; елфите се бояха от външния свят и не му се доверяваха — вълци виеха из покрайнините на гората, ала над земите на Лориен не тегнеше сянка.
През целия този ден Отрядът продължи пътя си, докато усетиха падането на хладна привечер и чуха ранния нощен вятър да шепне сред безброй листа. Тогава си отпочинаха и спаха без страх под дърветата — не можеха да се изкачат, защото водачите не им разрешиха да развържат очите си. На сутринта отново продължиха, без да бързат. По пладне спряха и Фродо усети, че са излезли под сияйните слънчеви лъчи. Внезапно отвред се раздадоха гласове.
До тях безшумно се бе приближила бойна колона от елфи, бързащи към северните граници, за да ги опазят от нападения откъм Мория. Те носеха новини и Халдир сподели част от тях с Отряда. Разбойниците орки попаднали в засада и били почти напълно унищожени; оцелелите избягали на запад, към планините, и елфите ги преследвали. Било забелязано и някакво странно създание, което тичало прегърбено и с отпуснати към земята ръце като животно, макар да нямало животинска форма. Не успели да го хванат, но не го застреляли, защото не знаели дали е добро или зло, и то изчезнало на юг покрай Сребропът.
— Освен това — каза Халдир — донесоха ми и вест от Владетеля и Владетелката на Галадримите. Всички ще вървите свободно, дори джуджето Гимли. Изглежда, Владетелката знае кой и какъв е всеки от вашия Отряд. Навярно от Ломидол са пристигнали нови послания.
Най-напред той свали превръзката от очите на Гимли и ниско се поклони с думите:
— Прости ми! Гледай ни сега с дружелюбен взор! Гледай и се радвай, защото от Дуринов ден насам си първото джудже, съзряло дърветата на Лориенския Наит!
Когато дойде неговият ред, Фродо погледна нагоре и дъхът му спря. Стояха сред открита ливада. Наляво се издигаше огромна могила и тревата по нея бе зелена като пролетта в Стари времена. По склоновете като двойна корона растяха два пръстена от дървета — външните имаха снежнобяла кора и бяха без листа, но прекрасни в грациозната си голота; вътрешните бяха огромни малорни, все още облечени в бледозлатиста премяна. Високо сред клоните на едно величаво дърво в центъра блестеше бял плоскоред. В подножието на дърветата и навсякъде по зелените склонове тревата бе осеяна с дребни златни цветчета с формата на звезди. Сред тях се полюшваха на стройните си стъбла други цветя, бели и съвсем бледозелени — те искряха като мъгла сред наситения цвят на тревата. Небето отгоре бе синьо, а следобедното слънце огряваше хълма и хвърляше под дърветата дълги зелени сенки.