Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Какво има? — запита Фродо.
— Ирч! — тихо изсъска елфът и метна върху плоскореда навитата на руло въжена стълба.
— Орки! — изрече Фродо. — Какво правят?
Но елфът бе изчезнал.
Звуците не се повториха. Дори листата бяха притихнали, а сякаш и водопадът бе стаил дъх. Фродо седна и потрепера в завивките си. Радваше се, че не са го застигнали на земята, ала усещаше, че дърветата могат само да ги скрият, но не и да ги защитят. Говореше се, че орките имат нюх като кучета и могат да се катерят. Той извади Жилото — острието блесна и засвятка като син пламък, после бавно взе да гасне и помръкна. Въпреки потъмняването на меча чувството за непосредствена опасност не напусна Фродо, по-скоро дори се засили. Той стана, пропълзя до отвора и надникна надолу. Бе почти сигурен, че чува дебнещи стъпки в подножието на дървото.
Не бяха елфи; горският народ се движеше съвършено безшумно. После чу едва доловим звук, напомнящ подсмърчане; нещо сякаш задраска по кората на дънера; Затаил дъх, той се вглеждаше надолу в мрака.
Нещо се изкачваше бавно и дъхът му долиташе като тихо съскане през стиснати зъби. После то наближи короната и Фродо видя две бледи очи. Те спряха и се загледаха нагоре, без да мигат. Внезапно се обърнаха, някаква сенчеста фигура се плъзна около стъблото и изчезна.
Веднага след това Халдир бързо се изкатери през клоните. — На това дърво имаше нещо, каквото не съм виждал досега — каза той. — Не беше орк. Избяга веднага щом докоснах дънера. Ако не изглеждаше боязливо и изкусно в катеренето, бих помислил, че е някой от вас, хобитите. Не стрелях, защото не смеех да предизвикам крясъците му — сражението е прекален риск за нас. Преди малко мина голям отряд орки. Те пресякоха Нимродел — проклети да са скверните им нозе в чистите води! — и продължиха по стария път край реката. Изглежда, надушиха нещо и известно време претърсваха мястото, където бяхте спрели. Ние тримата не можехме да се изправим срещу сто, затова изтичахме напред и с подправени гласове ги подмамихме навътре из гората. Сега Орофин бърза назад да предупреди нашия народ. Ни един орк не ще се завърне от Лориен. И преди да се мръкне отново, мнозина елфи ще дебнат в засада по северната граница. Но вие трябва да потеглите на юг веднага щом се развидели.
От изток се надигна бледо утро. Зората се разгаряше, процеждаше се през жълтите листа на малорна и на хобитите им се стори, че огрява ранното слънце на хладна лятна утрин. През разлюлените клони надничаше бледосиньо небе. Поглеждайки през отвора от южната страна на плоскореда, Фродо видя цялата долина на Сребропът като море от чисто злато, тръпнещо под ласката на ветреца.
Утрото още бе ранно и хладно, когато Отрядът отново пое на път, воден сега от Халдир и брат му Румил.
— Сбогом, пречиста Нимродел! — извика Леголас. Фродо се огледа назад и зърна отблясъка на бяла пяна сред сивите дървесни стъбла.
— Сбогом — изрече той.
Струваше му се, че вече никога не ще чуе тъй прекрасен поток, вечно преливащ неизброимите си ноти и безкрайно променяща се музика.
Върнаха се към пътеката, която все така минаваше по западния бряг на Сребропът и известно време продължиха по нея на юг. По земята имаше отпечатъци от нозете на орките. Но скоро Халдир кривна между дърветата и спря в сянката им на речния бряг.
— Там, отвъд реката, е един от моите събратя, макар че може да не го виждате — каза той.
После тихичко подсвирна като птица и от групичка млади дървета се показа елф, облечен в сиво, но с отметната качулка; под утринното слънце косата му блестеше като злато. Халдир ловко хвърли през реката топ сиво въже. Другият го хвана и върза края за едно крайбрежно дърво.
— Както виждате, Келебрант тук вече е мощна река — каза Халдир. — Водите му са бързи, дълбоки и много студени. Само по принуда стъпваме в тях толкова на север. Но в тия тревожни дни не градим мостове. Ето как пресичаме! Следвайте ме!
Той затегна своя край на въжето около едно дърво, после леко изтича по него над реката и обратно, сякаш стъпваше по широк път.
— Аз мога да мина така — каза Леголас, — но другите не са тъй изкусни. Трябва ли да преплуват?
— Не! — каза Халдир. — Имаме още две въжета. Ще вържем едното на височината на рамото, другото по средата и като се държат за тях, чужденците ще могат да прекосят внимателно.
Когато крехкият мост бе готов, Отрядът мина по него — едни бавно и предпазливо, други по-лесно. От хобитите Пипин се оказа най-добър, защото имаше сигурна стъпка и крачеше бързо, като се държеше само с една ръка; но бе приковал очи към отсрещния бряг и не поглеждаше надолу. Вкопчен здраво във въжетата, Сам едва креташе напред и се взираше надолу към мътните въртопи, сякаш висеше над планинска пропаст.