Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
При удара на гредата обкованата с метал врата изкънтя като огромен барабан. Тя не се издъни, но цялата катедрала потрепера и в дълбоките й недра се понесе глух тътен. В същия миг върху нападателите се посипа дъжд от големи камъни.
— Дявол да го вземе! — извика Жеан. — Дали пък кулите не изтърсват балюстрадите си върху нас?
Но подтикът беше вече даден, кралят на тюните увличаше с примера си, нямаше никакво съмнение — епископът се отбраняваше и хората заудряха вратата още по-настървено въпреки камъните, които пукаха черепи надясно и наляво.
Интересно бе, че камъните валяха един по един, но много често. Скитниците усещаха едновременно два — един по главата, друг по краката. Те почти винаги попадаха в целта и площадът пред църквата се покри с убити и ранени, които се гърчеха под краката на нападателите, попълващи с ожесточение редовете си. Дългата греда продължаваше да блъска на равни интервали вратата, подобно език на камбана, камъните продължаваха да се сипят, а вратата — да кънти.
Естествено читателят се е досетил вече, че неочакваната съпротива, която вбеси скитниците, бе дело на Квазимодо.
За нещастие случаят подпомогна смелия глух звънар.
Когато слезе на площадката между кулите, мислите кръжаха в пълен смут в главата му. Той затича като обезумял насам-натам из галерията, взирайки се в плътната маса на скитниците, които се канеха да налетят срещу църквата. Той молеше бога и дявола да спасят египтянката. Хрумна му да се качи на южната кула и да бие тревога. Но дали вратата на църквата нямаше да бъде издънена десет пъти още преди да успее да раздвижи голямата камбана, преди да прозвучи гласът на Мари? Точно в този момент разбивачите се приближаваха със сечивата си. Какво да прави?
Изведнъж си спомни, че през деня бяха работили зидари, които поправяха стената, скелето и покрива на южната кула. Това бе същинско просветление. Стената беше каменна, стряхата — оловна, скелето — дървено. Скелето беше толкова гъсто, че го наричаха „гора“.
Квазимодо изтича към южната кула. Долните помещения бяха действително пълни със строителни материали. Имаше купища дялани камъни, навити на рула оловни листове, връзки, летви, дебели греди с нарези от триони, чакъл. Пълен арсенал.
Всяка минута беше скъпа. Долу бяха влезли в действие чуковете и клещите. С удесеторена от съзнанието за опасността сила Квазимодо повдигна една от гредите, най-тежката и най-дългата, провря я през едно прозорче, плъзна я по ръба на балюстрадата, която обгражда площадката, и я пусна в бездната долу. Падайки от сто и шестдесет стъпки височина, огромната греда одраска стената, изпотроши скулптурите, завъртя се няколко пъти около себе си като крило на мелница, литнало в простора. Най-сетне тя падна на земята и се чу ужасяващ вопъл; отскачайки на площада, черната греда напомни мятаща се във въздуха змия.
Квазимодо видя как скитниците се пръснаха след падането на гредата като пепел, духната от дете. Той се възползува от ужаса им и докато те се дивяха в суеверието си на падналия от небето боздуган или обсипваха със стрели и камъни мраморните светци от портала, струпа безшумно върху балюстрадата, от която бе спуснал гредата, чакъл, малки и големи камъни и дори чувалите с инструменти на зидарите.
Затова, щом скитниците започнаха да блъскат вратата, над главите им заваля град от камъни; струваше им се, че църквата се руши от само себе си над тях.
Който би могъл да зърне в този миг Квазимодо, би се ужасил. Освен метателните материали, които бе струпал на балюстрадата, той бе домъкнал и куп камъни върху самата площадка. Щом изчерпи камънаците върху балюстрадата, почна да взема от купа. Навеждаше се, изправяше се, навеждаше се повторно и се изправяше с невероятна пъргавина. Голямата му глава на джудже се подаваше извън балюстрадата и тутакси литваше грамаден камък, а след него втори, трети. От време на време той проследяваше с поглед някой по-обемист камък и след всяко сполучливо попадение промърморваше: „Ха така!“
Обаче дрипльовците не се отчайваха. Над двадесет пъти вече дебелата врата, върху която те налитаха, се разтърсваше под напора на дъбовата стенобойна, засилен многократно от напрежението на стотици ръце. Дървените крила пращяха, резбите се разхвърчаваха на трески, пантите подскачаха при всеки удар на винтовете, ключалките се изкривяваха. Дървото между железните ребра се разсипваше на прах. За щастие на Квазимодо по-голямата част от вратата бе от желязо, а не от дърво.
Той чувствуваше обаче, че вратата се олюлява. Макар че не чуваше, всеки удар на стенобойната отекваше едновременно в недрата на църквата и неговите вътрешности. Той виждаше отгоре ожесточените победоносни скитници, които се заканваха с юмруци на тъмната фасада, и облажаваше, мислейки за себе си и за Есмералда, крилатите бухали, които излитаха на орляци над главата му.