Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Главатарите на скитниците се оттеглиха на съвещание под входа на дома Гондьолорие. Седнал на един крайпътен камък, египетският херцог наблюдаваше със суеверен страх фантастичната клада, горяща на двеста стъпки височина. Клопен Труйфу хапеше гневно юмруци…
— Невъзможно е да влезем! — измърмори той.
— Древна църква вълшебница! — прошепна старият циганин Матиас Юнгади Спикали.
— Кълна се в папските мустаци! — обади се посивял пройдоха, бивш войник. — Тези църковни капчуци храчат олово много по-добре от лектурските бойници!
— Виждате ли оня демон, който час по час минава пред огъня? — извика египетският херцог.
— Бога ми — каза Клопен, — това е проклетият звънар Квазимодо!
Циганинът поклати отрицателно глава.
— Аз пък ви казвам, че това е злият дух Сабнак, великият маркиз, демонът на укрепленията. Той прилича на въоръжен войник и има лъвска глава. Понякога язди отвратителен кон. Превръща хората в камъни и построява с тях кули. Има на свое разположение петдесет легиона. Точно той е. Познавам го. Понякога носи хубава златна роба, ушита по турска мода.
— Къде е Белвин дьо л’Етоал? — попита Клопен.
— Той умря — отвърна една скитница. Андри льо Руж се смееше като ненормален.
— „Света Богородица“ отваря работа на Отел Дийо!
— Няма ли начин да издъним тази врата? — извика кралят на тюните и тропна с крак.
Египетският херцог му показа печално двете струи кипящо олово, които продължаваха да браздят черната фасада като две дълги фосфорни хурки.
— Има случаи, когато църкви се защищават сами! — забеляза той с въздишка. — Преди четиридесет години „Света София“ в Константинопол три пъти едно след друго събаряла полумесеца на Мохамед, като разтърсвала кубетата си, които й служат вместо глави. Гийом Парижки, който построи „Света Богородица“, беше магьосник.
— Нима ще си отидем така безславно като просяци от друмищата? — запита Клопен. — И ще оставим тук нашата сестра, за да бъде обесена утре от тия вълци, облечени в раса?
— И ризницата, където има злато с коли! — добави един скитник, чието име за съжаление не знаем.
— Кълна се в брадата на Мохамед! — извика Труйфу.
— Да се опитаме още веднъж — поде същият скитник. Матиас Юнгади поклати глава.
— Няма да успеем да влезем през вратата. Трябва да намерим слабото място на тази въоръжена вълшебница. Някоя дупка, тайна вратичка, малка пролука.
— Кой ще дойде с мене? — попита Клопен. — Аз се връщам при църквата. Ами къде се дяна малкият студент Жеан, който беше тъй добре въоръжен?
— Трябва да е мъртъв — отвърна някой. — Не се чува смехът му.
Кралят на тюните смръщи вежди.
— Жалко. Той имаше смело сърце под железните си дрънкулки. Ами метр Пиер Гренгоар?
— Капитан Клопен — каза Андри льо Руж. — той се измъкна още преди да стигнем до Понт о Шанж.
Клопен тропна гневно с крак.
— Мътната да го отвлече! Навря ни тука, а ни заряза в разгара на борбата! Малодушен дърдорко! Празна кратуна!
— Капитан Клопен — извика Андри льо Руж, който гледаше към улица Парви. — Ето го малкия студент!
— Да бъде благословен Плутон! — възкликна Клопен. — Но какво влачи, дявол да го вземе, след себе си?
Беше действително Жеан, който тичаше, спъван от тежките военни доспехи и дългата сабя, влачена дръзко по паважа, задъхан като мравка, натоварена с двадесет пъти по-дълга от нея сламка.
— Победа! Те Deum! — крещеше студентът. — Ето стълбата на разтоварачите от пристанището Сен Ландри.
Клопен се приближи до него.
— Какво си намислил, хлапе? За какъв дявол мъкнеш тази стълба?
— Взех я — отвърна Жеан задъхан. — Знаех къде я държат. Под навеса на къщата на лейтенанта. Там има една девойка, моя позната, която ме счита хубав като Купидон. Използувах я, за да взема стълбата, и сега тя е моя, кълна се в Мохамед! Горкото момиче, дойде да ми отвори по риза!
— Добре де — каза Клопен, — но за какво ти е притрябвала стълбата?
Жеан го погледна лукаво и самонадеяно и защрака с пръсти като с кастанети. Той беше великолепен в този момент. Тежък шлем от петнадесети век украсяваше главата му, един от тия шлемове, които плашеха врага с фантастичните си гребени. На него стърчаха десет железни човки, така че Жеан можеше да оспорва на Несторовия кораб от „Илиадата“ страшния епитет δεχέμβολορ197.
197
Десетовръх (гр.). — Б. пр.