Парижката Света Богородица

Тълпата сякаш растеше от минута на минута: той предположи, че тя навярно вдига много малко шум, щом прозорците към улиците и площада си оставаха затворени. Изведнъж блесна светлина и за миг седем-осем запалени факли люшнаха в мрака колебливите си пламъци над главите. Квазимодо видя тогава ясно вълнуващото се пред църквата огромно множество мъже и жени в дрипи, въоръжени с коси, копия, брадви и пики, чиито хиляди остри върхове блестяха. Тук-таме черните вили слагаха рога на отвратителните животински физиономии. Той смътно си припомни тази паплач, стори му се, че разпозна лицата, които само преди няколко месеца го бяха приветствували като папа на шутовете. Един мъж с факла в едната ръка и сопа в другата се качи на един камък и произнесе, както личеше по всичко, реч. 8 същото време странната армия се раздвижи, обкръжавайки църквата. Квазимодо взе фенера си и слезе на площадката между кулите, за да наблюдава по-отблизо и да измисли средство за отбрана. Действително, когато Клопен Труйфу стигна пред главния вход на „Света Богородица“, той строи войските си в боен ред. Макар че не очакваше съпротива, той искаше като благоразумен пълководец да подреди хората си, за да може да се справи при нужда с ненадейно нападение от страна на стражата или градските патрули. Затова разположи така бригадата си, че гледана отвисоко, тя напомняше прословутия римски триъгълник в битката при Екном, „свинската глава“ на Александър или знаменития клин на Густав-Адолф. Основата на триъгълника бе опряна в дъното на площада, за да прегради улица „Парви“. Едното бедро на този триъгълник бе обърнато към Отел Дийо, другото — към улица Сен Пиер о Бьо Клопен Труйфу бе на върха заедно с египетския херцог, нашия приятел Жеан и най-смелите мними епилептици.

Нападение от рода на това, което предприемаха сега скитниците срещу църквата „Света Богородица“, не беше рядко явление за средновековните градове, институцията, която днес се нарича полиция, тогава не съществуваше. В многолюдните и дори в столичните градове нямаше единна централна власт, която да установява порядъка. Феодализмът беше устроил много интересно тези огромни градове общини. Градът представляваше сбор от хиляди феодални владения, които го разделяха на всевъзможни по форма и големина части. Там бяха в сила хиляди най-противоречиви разпореждания или, с други думи, ни едно. В Париж например, независимо от сто четиридесетте и един сеньори арендатори, съществуваха още двадесет и пет владетели, имащи право на аренда и на раздаване на правосъдие, като се почне от парижкия епископ, който притежаваше сто и пет улици, и се стигне до прийора на църквата. „Нотр Дам де Шан“, който имаше само четири. Всички тези пълновластни феодали признаваха само формално върховната кралска власт. Всеки от тях имаше право да събира пътен данък. Всеки се чувствуваше господар. Луи XI, този неуморен труженик, който предприе с размах разрушаването на феодалната сграда — почин, продължен от Ришельо и Луи XIV в полза на кралската власт и довършен от Мирабо в полза на народа, — се опита действително да разкъса мрежата от феодални владения, които покриваше Париж, като издаде два-три общовалидни указа. Така в 1465 година той даде заповед на жителите да палят свещи по прозорците си, щом се стъмни, и да затварят кучетата си под страх от обесване. Същата година той издаде заповед да затварят след залез слънце улиците с железни вериги и забрани носенето нощем из улиците на ками и други смъртоносни оръжия. Но в късо време тези опити за общо законодателство бяха обречени на забвение. Гражданите оставяха вятъра да гаси свещите по прозорците им, а кучетата си — да скитат из града. Железните вериги се опъваха само във време на обсадно положение. Забраната да се носи оръжие доведе единствено до преименуване на улица „Куп Гьол“ в „Куп Горж“, голям напредък безспорно. Старата сграда на феодалното законодателство си остана непокътната. Над града се кръстосваха кралски и феодални съдопроизводства, пречеха си едни на други, сблъскваха се, застъпваха се, врязваха се едни в други. Излишен жив плет от нощни постове, стражи, караули, през който си пробиваха път с оръжие в ръка грабежът, бунтът и разбойничеството. Впрочем в такъв безпорядък не беше нечувано явление част от населението да предприеме подобно нападение над някой дворец, богат дом или обикновена къща дори в най-населените квартали на града. В повечето случаи съседите си стояха настрана, освен ако грабежът стигнеше до собствените им врати. Те си запушваха ушите за гърмежите, затваряха капаците на прозорците си, барикадираха вратите си, нехаеха дали размирицата ще приключи със или без намесата на нощната стража, а на следната сутрин коментираха по улиците на града: „Тази нощ обрали Етиен Барбет“, „Нападнали маршал Клермон“ и прочие. Затова не само кралските дворци — Лувър, дворецът, Бастилията, двете Турнел, но и обикновените феодални дворци — Пти Бурбон, Отел дьо Санс, Отел д’Ангулем и други — имаха бойници по стените и над вратите си. Църквите се охраняваха сами благодарение на своята светост. Някои бяха укрепени въпреки всичко — „Света Богородица“ не беше между тях. Абатът на „Сен Жермен де Пре“ се бе обградил с назъбена стена като барон и беше изразходвал повече мед за оръжия, отколкото за камбани. Крепостта му стърчеше чак до 1610 година. Днес се е запазила само църквата.