Парижката Света Богородица

IV. МЕЧЕШКА УСЛУГА

През същата тази нощ Квазимодо не спеше. Той току-що бе обиколил за последен път църквата. Когато затваряше вратите, архидяконът мина незабелязано край него и се начумери, като видя колко грижливо залоства и заключва огромните железни брави, благодарение на които църковните двери бяха здрави като крепостни стени. Отец Клод изглеждаше по-замислен от обикновено. Впрочем след среднощното стълкновение в килията на циганката той се държеше много лошо с Квазимодо. Но макар че го нагрубяваше, а понякога дори го удряше, покорството, търпението и преданото примирение на верния звънар оставаха непоколебими. Той понасяше всичко от архидякона — оскърбления, заплахи, удари, — без да промълви нито един упрек, без да пророни ни най-малко оплакване. Проследяваше го само тревожно, когато се запътеше към стълбата на кулата, но архидяконът сам се въздържаше да се мярка пред очите на египтянката.

И така през тази нощ, след като хвърли поглед на бедните изоставени камбани, на Жаклин, Мари и Тибо, той се качи на върха на северната кула, остави добре затворения си фенер върху оловните капчуци и се загледа в Париж. Нощта, както казахме вече, беше много тъмна. По онова време Париж почти не беше осветен и образуваше неясни тъмни купчини, прорязани тук-таме от криволичещата белезникава река. Квазимодо виждаше светлина само в прозореца на една отдалечена сграда, чийто смътен и тъмен профил се очертаваше над покривите откъм Порт Сент Антоан. И там някой бдеше.

Плъзгайки поглед над замъгления нощен кръгозор, звъна-рят изпитваше дълбоко в себе си някаква необяснима тревога. От няколко дни той беше нащрек. Виждаше по всяко време на деня хора със зловещи лица, които бродеха край църквата, вперили поглед в убежището на девойката. Той мислеше, че може би се готви заговор срещу нещастната пленница. Въобразяваше си, че тя е жертва на народната ненавист като самия него и че може би ще й се случи нещо. Затова стоеше буден в своята камбанария, „мечтаейки в своята мечталия“, както казва Рабле, и гледайки зорко като вярно куче ту града, ту килията, обзет от хиляди подозрения.

Изведнъж, както се взираше в града с единственото си око — навярно за да поправи малко несправедливостта си, природата го бе дарила с толкова проницателност, че то почти му заместваше другите липсващи сетива, — на Квазимодо му се стори, че крайбрежната улица „Вией Пелтьори“ е някак необичайна, нещо като че ли се движи по нея, линията на парапета, чернееща се над бялата вода, не беше права и неподвижна, както по другите крайбрежни улици, а се къдреше като вълни на река или като глави на придвижваща се тълпа.