Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Тридесет плещести и набити здравеняци, чийто външен вид издаваше, че се занимават с разбиване на врати, излязоха от редиците с чукове, клещи и железни лостове на рамене. Те се насочиха към главния портал, изкачиха стъпалата и клекнаха под островърхия свод, опитвайки се да отворят вратата с клещи и лостове. Мнозина скитници се натрупаха около тях, за да им помагат или за да ги гледат. Единадесетте стъпала се задръстиха от народ.
Вратата обаче не се поддаваше.
— Дявол да я вземе! Каква е твърда и упорита! — каза един.
— Стара е и хрущялите й са qe вкостенили — подхвърли друг.
— Смело, другари! — поде Клопен. — Залагам главата си срещу един стар чехъл, че ще отворите вратата, ще отвлечете момата и ще оголите олтара, преди да се е събудил поне един клисар. Ето, струва ми се, че ключалката се огъва.
Страхотен трясък зад гърба на Клопен прекъсна думите му. Той се обърна. Една огромна греда, паднала само миг преди това от небето, премаза дванадесетина скитници по стъпалата на църквата. Тя отскочи като снаряд върху площада, засягайки по пътя си не един просяк, който се отдръпваше с ужасен крясък. За миг около преддверието се образува празен кръг. Макар и защитени от дълбокия свод на портала, разбивачите захвърлиха сечивата си и се отдалечиха от вратата. Дори самият Клопен се отдръпна на почетно разстояние от църквата.
— По чудо се отървах! — крещеше Жеан. — Усетих я, като профуча покрай главата ми! Пусто да остане! Утрепа Пиер Трепача!
Невъзможно е да се опише какво изумление и ужас предизвика сред бандитите падането на тази греда. Те останаха известно време неподвижни, втренчили поглед в небето, по-смутени от това парче дърво, отколкото от хилядите кралски стрелци.
— Дявол да го вземе! — промърмори египетският херцог. — Много ми мирише на магия!
— Дали пък луната не ни хвърли тази цепеница! — каза Андри льо Руж.
— Ами да, нали разправят, че луната обичала Дева Мария — забеляза Франсоа Шантпрюн.
— Хиляди папи! — кресна Труйфу. — Вие сте малоумни! — Но и сам той не знаеше как да обясни падането на гредата.
По стените на църквата не се виждаше нищо. Светлината на факлите не стигаше до върха. Тежката греда лежеше сред площада и се чуваха стенанията на нещастниците, попаднали първи под удара й. Слабините им бяха прерязани на две от острите ръбове на стъпалата.
Когато се съвзе от първоначалното си смайване, кралят на тюните намери най-сетне едно обяснение, което се стори приемливо на другарите му.
— Пъклена паст! Дали пък кюретата не се отбраняват? Грабете тогава! Грабете!
— Да грабим! — повтори с яростен крясък тълпата и лъковете и самострелите се изпразниха срещу фасадата.
При звука на този залп мирните жители от околните къщи се събудиха, много прозорци се отвориха и по тях се подадоха нощни шапчици и ръце със свещи.
— Стреляйте по прозорците! — изрева Клопен. Прозорците тутакси се затвориха и клетите граждани, които едва успяха да хвърлят слисан поглед към осветената с факли бурна арена, се мушнаха, изпотени от страх, до жените си, питайки се дали дяволското сборище не се е изместило в преддверието на „Света Богородица“, или пък, както през шейсет и четвърта година, има бургундско нашествие. Мъжете се бояха от грабеж, жените — от изнасилване, затова и едните, и другите трепереха.
— Да грабим! — повтаряха поданиците на аргото, но не смееха да се приближат. Гледаха църквата, гледаха гредата. Тя не помръдваше. Сградата бе все тъй спокойна и пуста, но непонятен страх вледеняваше скитниците.
— На работа, разбивачи! Издънете вратата! — викна Труйфу.
Никой не мръдна.
— Кълна се в търбуха на дявола! — каза Клопен. — Какви мъже сте вие! Уплашихте се от една греда!
Един стар разбивач му отвърна:
— Капитане, работата не е в гредата, но вратата е цяла обкована с железни пръти. Клещите не са достатъчни.
— Какво ви е нужно, за да издъните? — попита Клопен.
— Какво ли? Трябва ни стенобойна.
Кралят на тюните изтича дръзко до страшната греда и стъпи на нея.
— Ето ви стенобойна! — извика той. — Самите кюрета ви я изпращат! — И той се поклони подигравателно по посока на църквата. — Благодарим ви, кюрета!
Тази смела постъпка оказа добро въздействие. Магията на гредата бе разтурена. Скитниците се ободриха. Скоро тежката греда, вдигната като перце от двеста яки ръце, удари ожесточено голямата врата, чиято брава се бяха опитали напразно да разклатят. При слабата светлина на факлите на скитниците тази дълга греда, поддържана от цяло пълчище, което, тичайки, я насочваше към църквата, изглеждаше като чудовищен хилядокрак звяр, налитащ с наведена глава срещу каменния исполин.