Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
— Да спиш нощем? — Карис се изсмя горчиво. — Спането нощем е древен мит, така го чувствам аз. Толкова дълго се тревожих какво ни дебне на другия хълм, че свят ми се вие, щом остана между четири стени. Чувствам се като кон, който не се сдържа да препусне в галоп, макар поводът му да е вързан за кола. Обикалям и обикалям в затворен кръг.
Изсумтя и тежко се изправи.
— И като няма какво да се прави сега, мисля да нагледам моите и вашите момченца дали си играят кротко. Няма нужда Началникът на мечовете пак да ги разтървава само защото повечето от тях се чувстват вързани за кола като мен. Повечето нямат в главите си ум колкото боговете са дали на репите, тъй че едва ли ще се вслушат в кротки приказки за благоразумие като вашите. Виж, малко по-твърди думи може да ги вразумят. Да речем, „взимаш извънреден наряд“? — Лицето му светна. — Като си помисли човек, още един пост горе на стените точно сега ще е доста сериозно наказание, нали?
Вятърът отвън нададе вой, сякаш в съгласие с Карис. Том Гарнет се засмя.
— И още как.
Карис тръгна към преддверието, а Том стана от стола и извади малка лула от корен на изтравниче. Опипа джобовете на панталоните си и посегна към кожената си торба, която бе пуснал на пода, но друг капитан му подхвърли малка кесийка.
— Благодаря, Вилем. — Той напълни лулата с тютюн, запали го с дългата восъчна свещ, запухтя, докато димът не го задоволи, и отрони блажено: — Добре е човек да се порадва на каквото може, докато може, нали? — Посочи с дръжката на лулата към преддверието. — Ей това ми липсваше навън най-вече. Имах чувството, че цураните могат да подушат миризмата от цели мили, а не виждах нужда зорлем да им показвам къде сме. — Дръпна здраво и пусна гъст облак дим. — Липсваше ми тая лула, и още как.
Друг капитан се изкиска.
— На мен ми липсваха… по-хубави неща от лула. Ех, да дойде пролетта…
Вятърът с внезапен порив нахлу през комина и от камината се разхвърчаха искри и пепел. Капитанът плесна с ръка един въглен, решил да му подпали брича.
— Макар че пролетта май е още далече. Мислите ли, че ще ни преместят на запад, до Крудий? Или на север? Или ще ни задържат?
Том Гарнет дръпна от лулата и пусна кръгче дим.
— Всичко това, че и още. Нали това обмислят сега в Ябон. Но засега, както казват, и да има изостанали цурани, много ги е сковал студът, за да мислят да нападат. Очаквам напролет да намерим доста замръзнали трупове.
Другият капитан кимна.
— Татко Мраз, както съм чувал да казват из степите на Тъндърхил, може да е могъщ съюзник… а никой съюзник не ни е излишен. — После погледна презрително към Дърайн. — Дори да се налага да плащаме на някои от тия за привилегията да са ни съюзници. — Беше мълчал, докато Карис не излезе, и го беше изгледал в гърба с едва прикрита враждебност.
Том Гарнет вдигна очи към Дърайн. Той невъзмутимо отвърна на погледа му.
— Дърайн, имал ли си удоволствието да се запознаеш с капитан Бен Кели от баронство Фолсон?
— Не. — Дърайн поклати глава. — Не съм имал.
Кели кимна хладно.
— Вярно, не са ни запознавали, а и не съм търсил запознанство. Общо взето не понасям флибустиерите, но пък в тези времена трябва да правим отстъпки.
Дърайн не отвърна нищо и Кели явно взе това за признак на слабост, а не на сдържаност.
— Няма какво да кажеш, а? Доста белези имаш — но като гледам, езикът ти май все още работи и…
— Моля ви, капитане — прекъсна го Том Гарнет. — Ако имате някакви оплаквания срещу този човек, поднесете ги на мен, не на него — той е в моя отряд и под моя отговорност.
— Извинете, капитане. — Дърайн поклати глава. — Не, сър… при цялото ми уважение. В момента не съм под ваше командване… капитане.
Кетол вероятно щеше да подмине тая история просто за да я подмине, а Пайроджил щеше да измисли как да смени темата или да отправи същото послание към капитана по някакъв косвен начин, но нравът на Дърайн не беше такъв.
— В момента не съм в ничий отряд — продължи той. — На тримата ни възложиха задача по заповед на графа и не сме под ничия команда, освен на Началника на мечовете — добави бавно и предпазливо. Изправи се като на строевия плац и загледа право напред, без да среща погледа на Том Гарнет. — При цялото ми уважение към вашия ранг и личност, капитане.
На Кели това не му хареса.
— Затова ли се чувстваш така свободен да се включиш в офицерско събиране, а? И каква е тая „специална задача“? Чух разни слухове…
— Мисля, че се разбрахме да не се въвличаме в обсъждане на слухове — тихо каза Гарнет.
— Добре де. Едно е да си говорим за дворцови работи, без никой тук да знае истината. Но съвсем друго е, когато тук си имаме човек — и флибустиер при това, — който твърди, че имал някакъв специален статут. За какво става дума?