Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Какво му убягваше?
— Предложението ми беше честно — каза Морей, — но знаех, че няма да можеш да я отвориш. — Стана, пъхна дебелата книга с кожената подвързия под мишница и с другата си ръка му махна да се отдръпне.
— Би ли донесъл лампата?
Пайроджил вдигна лампата от бюрото, а Морей опря длан на дръжката на вратата, без да пипа главите на нитовете или нещо друго. После замърмори нещо.
Дръжката се превъртя тихо и леко. Морей измърмори още нещо, едва чуто, побутна тежката врата и тя се открехна на скритите си панти.
Той взе лампата от Пайроджил и пристъпи вътре. Пайроджил не го последва, но успя да види, че помещението е пълно с рафтове, огънали се под тежестта на стотици платнени торби. Морей ги подмина, спря пред един сандък книги, пълен с томове в кожена подвързия с различна големина, и прибра в него този, който бе в ръката му.
Усмихна се, като видя как Пайроджил е зяпнал торбите.
— Избери една торба. Да видим какво има вътре, а?
— Но…
— Моля.
— Щом настоявате, милорд. — Пайроджил сви рамене. — Ще избера десния рафт, втория ред отдолу, торбата зад втората отдясно.
— Чудесно.
Морей смъкна посочената от Пайроджил торба, развърза я и я разтвори широко.
На светлината на лампата блеснаха масленожълти златни монети. Морей зарови ръка в тях и те се стекоха между пръстите му със звън. Той пак върза торбата и я сложи на мястото й.
— Рядко показвам на някого какво има в хранилището, но когато го правя, гледам да им покажа златото. — Морей се ухили. — Не бих искал на някого да му хрумне, че се е напълнило с торби с камъни при моето попечителство над графската съкровищница, нали? — Затвори вратата и завъртя дръжката. — Искаш ли да опиташ още веднъж?
— Само ако настоявате.
Явно имаше някаква хитрина с отварянето, а Пайроджил всъщност не държеше да знае каква точно — или най-малкото не държеше някой да знае, че той знае хитрината.
Ако се окажеше, че липсва злато, невежеството бе най-добрата защита.
— О, няма страшно — увери го Морей. — На ключалката е поставено заклинание. Ще се отвори само за тези, които знаят думите, отключващи заклинанието, а както можеш да си представиш, тези думи не са широко разпространени и има вложено едно магическо… наказание, ако някой успее да се доближи, но не изрече съвсем правилните думи.
Пайроджил потръпна. Можеше да се представи какви ще да са тези магически наказания, а истината навярно бе много по-лоша от всичко, което можеше да си представи. Годините го бяха научили на едно: замесена ли е в нещо магия, по-добре да си далече, отколкото близо.
Освен това, ако решеше да се опита да проникне в хранилището, това най-вероятно нямаше да стане през предната врата. Премисли и набързо изключи половин дузина глупави планове, включващи тунели, дупки в стената, странни миньорски устройства, каквито беше виждал край Дорджин, както и възможността боговете от скука да го дарят с желаното. Накрая реши да се върне към познатата му сурова реалност: не беше ужасно удобна, но пък си беше позната.
Морей погледна намръщено петната от мастило по пръстите си.
— Е, след като свършихме, май ще трябва да махна тези писарски петна по ръцете си, да облека нещо по-празнично и да отида в Голямата зала. Първото официално заседание на Съвета на бароните е тази вечер, но нещата вече трябва да са започнали, предполагам. — Вдигна вежди към Пайроджил. — Идваш ли с мен, или предпочиташ да останеш тук и да опиташ пак с вратата? — Усмихна се. — Ако си слушал много внимателно, може дори да си чул почти достатъчно добре думите на заклинанието.
Почти. Пайроджил потръпна от намека в това „почти“.
— На вашите услуги съм, разбира се, милорд.
Когато Кетол влезе в казармата с намерението да се наслади поне малко на така нужния му сън, боят тъкмо започваше.
Шест-седем души от хората на Верхайен се бяха сдърпали с хора на Морей при вратата на конюшните и бутането и блъскането вече бяха преминали в юмруци и ритници, макар че нямаше извадени оръжия, доколкото можеше да види. Поне предположи, че са хора на Верхайен и на Морей; в казармата имаше само две малки камини, по една в двата края на помещението, тъй че повечето войници лежаха загърнати в наметалата си. Доколкото Кетол знаеше, няколко дебели глави от отрядите на другите барони като нищо можеше да са се включили просто за разнообразие. За пореден път се замисли каква идиотщина е да се биеш, без да ти се плаща за това.
Дотук приличаше повече на кръчмарска свада и толкова по-добре. Ако някой извадеше нож, можеше стане гадно по-бързо, отколкото някой мошеник ще лиши селяче от медните му петаци в пазарен ден.