Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
— Но някой външен за Ламът — благонадежден, западняк, не някаква хилава марионетка от Изтока, който да не може да говори без косматата ръка на Ги дьо Батира в задника — като новия граф? Това би било разумно, а мога да ви уверя, че Вандрос, все едно граф или херцог, ще е по-загрижен да направи каквото е разумно, вместо да угодничи на когото и да било, включително на вицекраля. Може би вторият син на Алфред Тирсогски? Ще ме простите, че не мога да си спомня името му в момента…
— Елфред — подсказа Кели. — Виждал съм го веднъж. Не останах много впечатлен.
— … а изборът на външен ще носи предимство с това, че новият граф няма да влезе във владението си със старите си вражди и съперничества. Поне тук.
Дърайн не смяташе, че Том Гарнет е забравил за „злополуките“, но се възхити колко умело измести темата капитанът, нищо че беше увлякъл останалите тъкмо в политическата клюка, от която преди малко се бяха отказали, макар че при създалото се положение това май беше неизбежно. Зачуди се дали другите се бяха отвлекли в приказките за политика и за наследявания. Самият той не беше. Дали бяха истински злополуки, или неуспели опити за покушение над Морей беше отделен въпрос, важното бе, че тези злополуки бяха накарали графа да назначи тримата да пазят барона. Политиката може би беше интересна за други, за Дърайн важна беше работата. Но след като капитанът бе решил да не споменава за това, нямаше да го направи и той.
Все пак имаше нещо, за което си заслужаваше да помисли. В края на краищата единственото събитие по пътя, което донякъде можеше да се нарече инцидент, беше цуранската засада.
Освен ако — помисли си той и се усмихна вътрешно — онова слугинче в Мондегрийн не беше избрало най-невероятния начин да му изцеди живота. Дърайн нямаше да има нищо против и неговият живот да бъда заплашван така от някоя жена с толкова прелестни форми, стига да му оставя малко време да отдъхва между опитите.
— Да, мога да разбера нуждата от повече предпазливост. — Кели изгледа Дърайн, без да мигне. — Особено след като между нас има хора, които се бият само за злато… а и не се бият толкова добре, както дочух.
Дърайн изчака Том Гарнет да му се противопостави, но Гарнет само му се усмихна с лулата в устата, все едно че казваше: „Е, човек, каза, че не си под мое командване, значи не си и под опеката ми, нали?“
Нещо, което в края на краищата си беше съвсем честно. Дърайн щеше да предпочете малко повече щедрост пред честността, но бе готов да се примири и с честността.
— Бил съм се достатъчно добре, капитане — отвърна той. — Доказателството е, че все още съм жив, нали?
— Е, това само доказва, че сте човек с късмет, като всички нас. — Кели се надигна от стола си. — Но да, някакво свидетелство е. Но не допускам, че бихте имали нещо против да предложите още някое малко свидетелство, достатъчно, за да го докаже наистина — с учебни оръжия, да речем, на учебния терен?
Парадният терен при казармата бе обичайното място за тренировки, но за Дърайн не изглеждаше особено смислено да излизат навън във виелицата, не и за нещо такова като тренировка с оръжия.
Том Гарнет се изсмя.
— Струва ми се, че навън е доста бурничко да се използва плацът и не съм сигурен, че тренировката със сняг до кръста ще постигне нещо повече от това да ви замръзнат оръжията.
— В какъв смисъл го казваш? — попита с усмивка друг капитан.
— И в двата всъщност.
— Не ни трябва парадният плац — каза Кели, махна с ръка на един от капитаните и той кимна, стана и излезе от залата. — Да го видим как се справя, тук и сега — каза Кели, като отново се обърна към Том Гарнет. — А?
Гарнет помисли за миг, след което погледна Дърайн, кимна, без да вади лулата от устата си, и каза:
— Всъщност не виждам защо да не можем.
Том Гарнет бе поел инициативата да помоли за разрешение събралите се благородници и макар барон Визтрия да беше изръмжал нещо за хлапета, които много обичали да си играят с мечове, повечето останали или кимнаха в съгласие, или, в случая с лейди Мондегрийн, приеха с ентусиазъм идеята, както и Началникът на мечовете, който изпрати едно момче да донесе учебното снаряжение.
Никой не каза защо точно става всичко това, но Дърайн се зачуди дали целият този ентусиазъм не е всъщност заради възможността да се поразсеят от държавните дела и от монотонното неудобство да са затворени в големия ветровит замък, който от час на час като че ли ставаше все по-претрупан с хора и тесен. Всъщност не беше сигурен дали човек може да иска облекчение от първото — като войник, той предпочиташе скуката пред ужаса — но вече започваше да чувства, че от минута на минута замъкът около него се свива.