Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Един едър мъжага от Ламът падна, друг скочи отгоре му и яките му юмруци заудряха повече по гърдите, отколкото по лицето му, после се включи още един. Сержант в табарда на Верхайен се опита да задържи един от своите, с което само даде възможност на един от войниците на Морей да го халоса здраво по тила. Сержантът моментално забрави ролята си на умиротворител, завъртя се и го избъхти с такава сила, че го отпрати да се пързаля по задник по каменния под. Кетол се впечатли: сержантът не беше едър, но ударът бе толкова гръмовен, че той би се гордял да го нарече свой.
Встрани от биещите се стояха войници от други баронства и много малко от Морей и Верхайен, а всички наемници или лежаха по наровете си, или седяха край масите и наблюдаваха с интерес, но без да повишават глас, камо ли да вдигат ръка. Този бой не беше техен, както и на Кетол.
Единственото изключение бе лудото джудже Макин. Макин го смятаха за луд по три причини: първата — заради предпочитанието му да се бие за пари, което го правеше рядкост за расата му, втората — заради склонността му да спи с човешки жени, което го отличаваше като уникален за вида си, и третата — заради склонността му да говори на празния въздух, все едно че някой стои пред него и поддържа разговор, което едва ли го правеше необичаен сред наемниците, поне според Кетол. Та лудото джудже скочи от нара си, тупна с невероятно големите си боси ходила на каменния под и заврещя възбудено при всеки тупаник и ритник, все едно че гледаше някакво състезание.
Кетол естествено се придвижваше заднешком към вратата. Моментът едва ли бе подходящ да се включи в играта на зарове в ъгъла, където играчите си въртяха невъзмутимо играта. Боят — а той беше виждал достатъчно такива търкали, за да се смята за специалист — вече беше само на мигове от същинската кръчмарска свада, чак до счупените глави, подутите челюсти и изкъртените зъби. Почти бе успял да се измъкне, когато се блъсна с гръб в Началника на мечовете — той току-що бе влязъл и изтръскваше снега от наметалото си.
Стивън Арджънт безцеремонно го избута настрана и с тежка стъпка влезе в помещението.
— Спри! — изрева той и за да подчертае заповедта си, тресна една бутилка в пода.
Сигурно нещо много властно имаше в този глас, прецени Кетол, защото за негова изненада боят моментално секна. Мъжете, които допреди няколко мига се бъхтеха един друг, бавно започнаха да се отдръпват и да се изправят.
Стивън Арджънт остана да стои по средата на казарменото помещение, оглеждаше ги един по един.
Нямаше никакъв звук — само вятърът виеше отвън.
— Ти… и ти, и ти, и ти, и ти — почна той, сочеше мъжете, които се бяха били, а после и двама от сержантите, които бяха стояли отстрани и гледаха. — Имам малко работа за вас. От „Счупеният зъб“ трябва да се домъкне още едно буре с бира — добра бира, от пивоварните на джуджетата — и ви пращам навън в бурята да го донесете, пасмина такава.
Изгледа ги мълчаливо, с ръце на кръста и изписано на лицето презрение, после се обърна и си излезе.
Кетол сви рамене и просна наметалото си на нара. Разкопча меча, окачи го на куката в стената и се изтегна. Сънят, както винаги, бързо го пребори.
Последното, което чу, преди да го загърне топлата тъмнина, бе приятното, познато трополене на зарове и дрънкането на монети по камъка.
Дърайн пусна поредния наръч дърва в сандъка до камината и си отупа ръцете, преди да хвърли нова цепеница в огъня. Слугите не че пренебрегваха точно тази камина, но като че ли държаха много повече на втората в другия край на Голямата зала, а по-лесно беше човек просто да излезе в студа и да донесе дърва от камарата, вместо да досажда за това на някой от слугите.
Това му беше особеното на студа — докато наблизо има топлина, няколко мига на студено всъщност не са чак толкова лошо.
Дървото му изсъска тихо и бавно започна да гори по краищата.
Двайсетина благородници стояха струпани пред по-голямата камина в другия край на Голямата зала, няколко натегачи се усукваха около тях. Пайроджил беше до лакътя на Морей, застанал лекичко извън малкия кръг барони и благородни дами, увлечени в напрегнат разговор.
Военните — най-вече капитани, освен няколкото отрепки като него самия — съвсем разбираемо се бяха стекли в другия край на залата, тъй че масата по средата действаше като социална бариера. Дърайн не знаеше дали свикването им в Голямата зала е обичайна практика за гостуващи капитани, или специално решение при възникналите обстоятелства. Тъй или иначе, капитаните като че ли се чувстваха уютно, а благородниците изобщо не поглеждаха към тях.