Легенди за Войната на разлома

— Единственото хубаво нещо, което мога да си помисля за това — рече той, като притвори очи и скръсти ръце над корема си, — е, че поне засега не се налага да се притесняваме от цуранска атака.

— Което го прави идеален момент за атака — отвърна му Том Гарнет.

— Момент? — Капитанът отпусна ръце на облегалките и изправи гръб, видимо раздразнен. — Определено. Но възможност? — Сви рамене. — Не мисля. И да се намерят достатъчно глупаци да излязат навън в такава буря, виелицата ще свърши работата вместо нас. Стига да не сме прогонили вече всичките тия кучи синове от Ламът…

— Но не сме. Освен ако моите хора не избиха цял отряд несъществуващи цурани онзи ден — отвърна Том Гарнет.

Капитанът кимна, намерил благоприличие да отстъпи пред аргумента.

— Мда, и това ви дава повод да се гордеете, доколкото разбрах, но все пак е било не повече от рота, нали?

Гарнет кимна.

— Точно така.

— А ако са забелязали други някъде около Ламът, надявам се, че щяха да ми го съобщят. Доколкото мога да преценя, най-близките цурани са някъде на изток от границите на Свободните градове, и не много на изток при това. Малцина са напуснали провинция Ябон, ако изобщо има такива, радвам се да го заявя.

— Да — отвърна Том Гарнет. — И аз съм също толкова щастлив, че не бяха повече. Де да бяха по-малко. Но са съвсем реални, мога да ви уверя.

— Е, да. — Капитанът отпи от кафето си. — Но освен неколцина изостанали, които се опитват да се доберат до своите, мисля, че приключи — засега. По-късно? Някъде другаде? Съмнявам се — чух слухове, че нещата около Крудий се разгорещяват и дори слухове, че цураните се оттеглят, откъдето са дошли. — Сви устни. — Което, дори да е вярно, бих искал да знам дали и как могат да се върнат и къде.

— Да, много слухове има — каза друг капитан и кимна. Беше на около четиридесет години, с щръкнали мустаци под острия нос и имаше навика да заваля края на всяка дума. Отпи от виното си, вторачен в огъня, и се загърна още по-плътно в палтото си. — Не че държа много да слушам какво разправят за ставащото в Крондор.

Том Гарнет изви глава към благородниците в другия край на залата, после отново погледна намръщено капитана.

— Ако разпространяването на тези слухове ще е от полза за всички ни, тогава давайте да ги чуем и ние. И по-подробно, моля, та да не си прахосаме този хубав ден, капитан Карис, нали?

Карис настръхна, но бързо се овладя и вдигна ръка за извинение.

— Прав си, Том. Прав си наистина. Сам щях да го кажа, ако някой друг се беше разбъбрил точно като мен преди малко. Вярно, човек любопитства, но съвсем друго е да внимаваш какво говориш, нали?

Гарнет кимна.

— Винаги съм го мислил. — Изкриви уста. — Човек не може сам да води цялата война. Винаги съм смятал, че да си гледам моята малка част е повече от достатъчно и че е най-добре да оставя по-голямото на хора с титли и с отговорности.

— Е, значи се оправяш по-добре от мен — каза друг капитан. — Виж, аз не мога да спра да се чудя за цял куп неща. Тревожно време. Не знам как е с вас, момчета, но не ми се мисли колко нощи не съм спал напоследък.