Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Малагеш натиска спусъка.
Куршумът пронизва Бисвал в гърдите и пръска стъкло в прозореца зад него. Нахлува смразяващ полъх.
Бисвал гледа слисан раната, от която шурти кръв.
Вдига глава, вторачва се в нея възмутен и стъписан.
— Не мога да повярвам… че ти…
Тя го прострелва втори път — пак в гърдите. Той примигва ококорено и мечът пада тежко на пода. Прави една крачка към нея, стоварва се по очи и се мъчи немощно да докопа оръжието.
Малагеш — още се цели в него — го доближава бавно.
— Ти ме застреля — хрипти той. — Не мога да повярвам, че ме застреля.
— Не си приличаме много, Лалит. — Тя прибира пистолета в кобура, навежда се и бърка в джоба на мундира му. — Ти винаги си вярвал, че войната е величаво представление. Но за мен е само убиване на хора, най-грозното човешко занимание. — Вади меча на Воортя, изцапан с кръвта на Бисвал. — Затова щом се налага да го направиш, няма нужда да го превръщаш в театър.
Той я гледа невярващо.
— Аз… няма да умра, нали? Не може. Просто не може…
Малагеш само го гледа.
— Не биваше… не биваше да умра така — все по-тихо казва той. — Аз трябваше… да умра като герой. Полага ми се по-добра смърт.
— Няма добра смърт, Лалит. Смъртта е гадна тъпотия, която накрая се случва на всеки от нас. Да търсиш смисъл в нея е като да търсиш смисъл в сянка.
Трепкащото му лице се изопва от ярост.
— Дано има задгробен живот — казва той пресекливо. — Дано има ад. И дано отидеш скоро там, Тюрин Малагеш.
Главата му се отпуска, шията вече не издържа тежестта ѝ.
— Лалит, аз отдавна живея в ада — тихо отвръща Малагеш. — Още от Похода.
Не успява да улови мига на смъртта му. Личи, че той вече не вижда нищо, после може би е в несвяст от загубата на кръв, но още е жив… а след това…
Нищо.
Вратата щрака. Отваря се. Зад нея е клекнал Зигруд с шперцове в ръцете.
Поглежда първо нея, после трупа на Бисвал.
— Успя ли?
Малагеш излиза, без да се обърне.
— Да вървим на брега.
Капитан Сакти тича нагоре по стъпалата към югозападната наблюдателна кула, въздухът пари дробовете му. Чува шумотевицата в дворовете на крепостта зад себе си, претъпкани са с войници, които се въоръжават за отблъскване на възможно нашествие.
„Възможно ли? — мятат се мислите в главата му. — Или неизбежно?“
Обмисля положението на бегом. Адове, никой не знае къде е Бисвал. За последен път са го видели да проверява оръдия от бреговите батареи — трепнал внезапно, сякаш чул някой да го вика, оправдал се с някаква спешна задача и тръгнал нанякъде. Полковник Мишвал за нещастие е улучен с куршум в шията, докато са били в планините, майор Овайзи се бори с тежка пневмония след падане в леден воортяштански ручей, а майор Хукери подготвя трескаво войниците си за отбрана на канарите южно от крепостта.
Но всичко това означава, че никой не може да каже чия трябва да е заповедта за стрелба с бреговите батареи. Това не е правено в цялата история на крепостта — кой има пълномощията в положение като сегашното? Капитан Сакти обаче е видял какво се носи мудно по Северните морета към тях и е повече от готов да плюе на всякакво чинопочитание, ако това ще помогне да отърват кожите.
Най-сетне се покатерва в кулата. Тук вместо стени има почти само стъкла, та радиотехниците да виждат залива, и той в миг се изправя пред същата гледка, която е виждал допреди малко.
— Ох, в името на морето! — ахва Сакти. — Те са още повече! И са по-близо!
Водите западно от крепостта, които обикновено тъмнеят, сега са грейнали в неземно бяло-синьо сияние, придаващо на бавните вълни кремавозелен оттенък. И това необикновено явление се простира на много мили, сякаш там гъмжи от странни водорасли.
Но няма съмнение кой е източникът на сиянието: хилядите призрачни кораби, настъпващи към брега.
Те са най-странната и плашеща гледка през целия му живот — сякаш нацепени творения от кости, рога и метал, дълги и тесни, излъчващи смъртоносна заплаха, все едно някой е научил ножове да плават. Огромните платна се издуват, не са парцаливи, а гладки и сребристи. Сакти се убеждава и че някой напъва безбройните весла, оттласква корабите от океанската вода и ги запраща бясно напред.
Той вдига далекогледа. Не различава добре гребците, но… му се струва, че открива сенчести чудовищни силуети, които може би са хора…
— В името на морето… — Сваля далекогледа и вика на техниците: — Какво чакате? Защо още не стрелят?