Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Тя се подхлъзва на мокър камък. Панди мушка и болката се разгаря в лявата ѝ ръка. Няма време да погледне, но от внезапната слабост в ръката се досеща, че е срязал трицепса ѝ. „Много съм мудна. Проклето мудна…“
— Панди, спри! — крещи тя. — Не исках да стане така! Аз…
— Само че стана! — вие той, лицето му е мокро от сълзи.
Замахва и тя едва успява да парира.
— Панди, не искам да те убия!
— Да ме убиеш ли? — вика той. Удря отгоре и тя отклонява сабята му в последния миг. — Че ти вече ме уби!
Пак мушка и тя отблъсква сабята му встрани. Всеки път е малко по-трудно.
Тя е видяла достатъчно от похватите му в боя, за да знае какво да очаква: още едно мушкане, насочено напред и надолу. Хрумва ѝ нещо, но е опасно — ако сбърка дори малко, има голям шанс сабята му да я прободе в червата. Но ако ѝ провърви, по-голям е шансът да обездвижи дясната му ръка и да го направи безпомощен.
— Обичах я повече от всичко на света! — ридае той. — Обичах я!
— Знам.
— Не знаеш! — ръмжи Панди. — Не знаеш!
Напада точно както е очаквала: мощно, убийствено движение надолу към корема ѝ.
Тя натиска сабята му със своята към подложената метална протеза. Върхът на неговото оръжие потъва около два пръста в шарнира на китката, но обработеният от Зигне метал издържа.
В същия миг Малагеш замахва нагоре и Панди крещи от ярост, надига се и напразно насилва острието през изкуствената ръка — и така сам се подлага на върха на нейната сабя.
Острието прониква с лекота между ребрата и потъва половин стъпка в гърдите му — нагоре към сърцето.
Панди се смръзва, задавя се.
Малагеш мига, смаяна какво е направила.
— Не…
Той кашля. Хрипти. Издърпва сабята си от протезата и залита назад, нейната сабя се измъква от тялото му.
Кръв пръска по камъните. Сабята му издрънчава на земята.
— П-панди? — заеква Малагеш.
Той навежда глава да се погледне. Още едно оръдие стреля зад тях и лицето на Панди грейва в ярката бяла светлина. Няма бяс и ярост в него, сега той е объркан, стъписан и някак чудато разочарован, сякаш през цялото време си е мислел, че това може да се случи, но не е искал да повярва. Гледа ръката си, цялата в червено, сякаш е натопил пръстите си в кофа с кръв. Поглежда и към гръдния си кош, откъдето малък кървав водопад се стича между ребрата му към кръста и ботушите.
Краката му се подгъват и той се свлича.
— Панди! — крещи Малагеш, захвърля сабята настрани и коленичи до него.
Кръвта шурти от дясната страна на тялото му. Той кашля и тя разбира, че е пробила лошо белия дроб. Той кашля още по-силно, от устата му пръска кръв и се стича по брадичката.
Панди се дави в собствената си кръв. Малагеш знае това, но не знае какво да направи.
— Панди, не. Не! Дишай, Панди, дишай!
Той се мъчи да говори: опитва се да си поеме дъх, за да изрече думите, но само продължава да кашля. И казва четири думи само с устни, очите му преливат от срам, отчаяние и ужас: „Оплесках се, госпожо. Съжалявам.“
Малагеш усеща, че плаче.
— Проклето да е всичко, Панди… Аз не исках, наистина не исках.
Той кашля отново. Долната половина на лицето му вече е лъснала от кръв, до него има плитка червена локвичка. Пак се мъчи да говори, но е непосилно за него.
Тя докосва бузата му с длан.
— Не. Недей да говориш. Недей. Няма нужда. Ще стане по-зле.
Той я гледа уплашено — красиво момчешко лице, изцапано с кръв от устата. Тя го гали по косата и шепне:
— Съжалявам, толкова съжалявам… Дължахме ти много повече, отколкото ти дадохме. Толкова съжалявам…
Той като че ляга малко по-удобно на гръб, не се напъва да прочисти дробовете си. Напряга се и стиска клепачи, сякаш очаква страшен удар. А после се отпуска, челото му се изглажда, очите са спокойни — и старши сержант Панди заприличва полека на човек, който се е унесъл току-що на малко неудобна постеля.
Оръдията зад нея беснеят. Корабите ще стигнат брега след съвсем малко. Палубите им са отрупани с воортяштански пазители, жадни за битка древни воини.
Но нея не я е грижа за всичко това. Чувства как писъкът напира в нея.
Отново — дете на нейния народ, за което е била отговорна. Отново — човек, който доскоро ѝ се е доверявал с цялата си душа. Отново — кръв по оръжието ѝ и труп, изстиващ под чуждо небе.
Отново, отново, отново.
Светът се е разгорял. В нощта кънтят викове на войници и цивилни, които напират да се избавят някак от недостъпна за умовете им война.
Тя вижда как превитият на две Зигруд я гледа и не знае какво да прави.
Иде ѝ да му се разкрещи. И може би не само на него, а и на крепостта, на корабите, на втрещените хора в подножието на тези канари, на нощното небе и бледия лик на луната, измърлян в кално кафяво от димната пелена.