Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Решетката на килията би трябвало да е прекалено здрава дори за него. Малагеш обаче знае колко стар е Форт Тинадеши и резето на вратата в коридора е пример, че не всичко съответства на съвременните технически стандарти. И това я тревожи силно, защото нещо в тази решетеста врата скърца и стене, сипят се облачета прах, сякаш самите камъни в стените ще поддадат всеки миг.
Зигруд ръмжи, опира пети в пода и дърпа отново. Пантите на вратата вече скрибуцат.
Тя знае, че ако той мине през вратата, сигурно ще я разкъса на мръвки. И нея си я бива в ръкопашния бой, но вече е виждала Зигруд да се разправя сам с половин дузина противници, пък и той има предимство във възрастта, теглото и двете здрави ръце. Малагеш поглежда за миг трупа на дежурната и стърчащия от него нож, който Зигруд за щастие е забравил, но няма как да се добере дотам.
— Зигруд! — крещи тя. — Опомни се бе, шибаняк!…
Ръката му се стрелва през прътите и стиска протезата ѝ. Дърпа неистово и закопчалките около ръката ѝ май няма да издържат.
— Хайде бе, шибаняк! — крещи му тя. — Убий ме, ако ти стиска!
Той изтръгва протезата от ръката ѝ, двамата залитат назад. Зигруд се изправя с изкривено от бяс лице, впил е пръсти в протезата, като че ли иска да я смаже, кокалчетата на юмруците му побеляват, пръстите стискат.
Но протезата остава цяла. Металът не се огъва.
Зигруд се вцепенява. Мига мудно и свежда поглед към металната ръка, която държи. Вторачил се е в нея, сякаш не схваща какво представлява. Мига все по-често, лицето му трепери и вече е гушнал протезата като бебе.
— Не — пъшка той, — не, не, не…
— Каква е тази щуротия? — ръмжи Малагеш. — Имаш късмет, че не си мъртъв, тъпо копеле! Макар че заслужаваш, проклет да си! Ти уби сейпурски войници!
— Няма я — прошепва той и изглежда, че говори на протезата. — Наистина… я няма.
— Да, шибано мъртва си е — отсича Малагеш. — Дано си доволен! Тя беше войник на Сейпур, чуваш ли — войник на Сейпур! За нищо не ти беше виновна, проклетнико, а ти я преби до смърт, шибаняко! Разбираш ли какво означава това? Ако така си намислил да ме измъкнеш оттук, няма по-жалък идиот от тебе!
— Мислех… мислех, че всичко е сън — отронва Зигруд. Вдига глава и сивото му око е бледо и възпалено на намацаното с кръв лице. — И… И Зигне? Не е било сън, нали? Тя е… тя е…
— Какви ги приказваш?
— Сънувах, че я намерих тук мъртва, сложена на маса — шепне Зигруд. — Застреляна в гръб. Сънувах, че са я застреляли в гората до къщата на Смолиск.
Малагеш сякаш е глътнала ледена буца. Казаното от Зигруд е толкова правдоподобно…
— Чакай… Да не ми казваш, че… тя е мъртва? Зигне е мъртва?!
— Мислех, че е сън — пъшка Зигруд. — Но… но не ми се вярва да е сън. Тя е мъртва, нали… Дъщеря ми е мъртва. Отнеха ми я тъкмо когато си я върнах.
Лицето му се гърчи и Малагеш потресена вижда как Зигруд же Харквалдсон плаче.
Малагеш пристъпва до вратата, коленичи. Още не му е простила за стореното, но поне вече знае защо е побеснял така.
— Бисвал е заповядал да убият Зигне?
— Не знам — хлипа той през сълзи. — Не знам. Но тя е мъртва. Сложили са я на една маса. Откраднали са тялото ѝ и са го скрили.
— Аз… съжалявам, Зигруд. Съжалявам искрено. Нямаше… нямаше да я моля да дойде, ако…
Млъква. Знае, че такива думи са безполезни.
— Не бях до нея, когато трябваше! — хълца Зигруд. — Нито веднъж не бях до нея, когато имаше нужда от мен!
— Съжалявам — казва Малагеш. — Толкова съжалявам. Но ти не си виновен. Не си виновен за нищо, Зигруд.
Той закрива лицето си с длани, няма сили да говори.
Малагеш опира глава между прътите.
— Слушай, Зигруд… Чуй ме — тя сама реши да е там. Поиска да ми помогне, за да стигна до къщата на Смолиск. Направи го, защото виждаше надвиснала заплаха и искаше да направи нещо, за да я спре. Зигне през целия си живот е искала да направи нещо значимо тук, да направи живота на милиони хора по-добър. И ако ние не направим нещо незабавно, ще се окаже, че тя си е пропиляла живота. — Пресяга се между прътите и достига с пръсти крака му. — Моля те, Зигруд. Помогни ми. Помогни ми, за да има смисъл стореното от нея.
Зигруд се напряга да седне, макар че сълзите му текат.
— Аз дори… дори не разбирам какво става.
— Вземи ключовете и ме пусни от тази килия и ще ти обясня.