Родена магьосница
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #3
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Родена магьосница». Краткое содержание книги:
Ленгли зави и поведе петдесет души към дясната страна на шестоъгълника. Лорд Гълифорд поведе други петдесет наляво.
— Три реда дълбочина — каза Габорн на Скалбейрн, маршал Хондлър и лорд Келиш. — Гледайте да се врежете в редиците им!
Габорн изсвири два къси сигнала с рога и ездачите на Гълифорд подкараха конете в бесен галоп.
После изсвири дълъг сигнал и мъжете на Ленгли пришпориха конете.
Скалбейрн дръпна юздите и загледа вражеските редици.
Мъжете на Гълифорд връхлетяха срещу халите, сразиха с пики десетина чудовища откъм гърба, след което завиха встрани от фронта и препуснаха като в Рицарския кръг. Халите се заобръщаха с лице към тях, мечоноските стегнаха строя си като стена от плът, а магесниците вдигнаха кристалните си прътове и захвърляха злите си заклинания. Към петдесетимата се понесоха облаци зеленикав дим. В планините халите бяха хвърляли камъни, но в песъчливата почва тук камъни нямаше.
Почти моментално хората на Ленгли удариха десния фланг на халите.
Както беше предсказал Габорн, необучените в новата тактика хали разбиха строя си по двата фланга и се втурнаха на бой. Така фронтът пред Скалбейрн изтъня.
— Сбогом! — извика им Габорн.
— До нова среща в Долината на сенките! — с рев отвърна Скалбейрн и пришпори жребеца си.
Земята кипна под копитата му. Черният жребец притежаваше три дара на метаболизъм и се смяташе за един от най-бързите на света. Много коне с повече дарове можеха да достигат скорост от осемдесет или деветдесет мили в час, но той ги надбягваше.
При такава скорост всеки сблъсък с хала щеше със сигурност да го убие. Падането от коня щеше да потроши всички кости по тялото му.
Скалбейрн държеше пиката здраво. Погледна през рамо и видя Хондлър на сто крачки назад, следван от лорд Келиш.
Пришпори и изрева:
— По-бързо!
Повечето от оръженоските нямаха никакво оръжие. Той засили коня си между две от тях.
На двеста рзкрача бе приближил достатъчно, за да могат халите да го надушат. Но тъй като конят му препускаше с над сто мили в час, чудовищата едва успяха да се обърнат и той лесно се вряза в първите редици.
От халите наоколо се надигна тревожен съсък.
Вдясно от него една по-бързомислеща магесница отпрати заклинанието си.
Понесе се непоносима смрад, удари в редиците отпред и една оръженоска се олюля.
Скалбейрн рязко обърна наляво и се вряза във втората бойна редица, без да забавя. Тук халите бяха по-дребни и също без оръжия. Халата отдясно дори не спря, за да се обърне и да го пресрещне. Тичаше напред с развети пипала, подгонена от смъртта.
Той насочи коня си право към нея.
Чу грохот на оръжие зад себе си — кършеща се пика и мъжки вик. Изцвили кон. Зловонни заклинания се пръснаха във въздуха.
Барон Уагит яздеше до Земния крал и гледаше как Владетелите на руни се врязват в редиците на чудовищата. Само за един ден бе видял сто смърти, но така и нямаше да привикне с гледката.
Не искаше да изгуби Скалбейрн. Като Върховен маршал на свободните рицари едрият воин се радваше на уважението на всеки благородник в Роуфхейвън и за изненада на Уагит го беше взел под покровителството си. Предния ден го бе понаучил малко как да борави с бойния прът. А най удивителното беше, че искаше да го ожени за дъщеря си.
През целия си живот Уагит не помнеше някой да го е искал за зет. Никоя жена не го беше пожелавала за любовник.
Дарът на паметта бе нещо многолико. Ето, че за първи път той беше желан. А паметта му все още бе колеблива.
През последния ден в минутите на отдих се бе мъчил да си спомни истинското си име. От време на време то се връщаше в ума му от миналото, но все не можеше да го задържи за повече от няколко мига. Не му се искаше през целия му живот да го наричат само Уагит.
Но истинското му име така и не се връщаше, а малкото спомени, които успяваше да извлече, бяха изпълнени с болка. Беше си спомнил как баща му го наби като дете, защото бе сложил в огнището твърде много дърва и за малко щеше да запали цялата къща. Спомни си как бе седял на едно дърво през нощта, самотен и загледан към ятото гъски под издигащата се луна, а децата отдолу го дразнеха. А за майка си не можеше да си спомни нищичко.
Спомените, които трупаше сега, бяха още по-мрачни. Беше гледал отдалече как ордата опустошава Фелдъншир. Чул бе предсмъртните викове по бреговете на Донестгрий, когато халите загазиха между ранените от Карис. Дори в този момент те отекваха в паметта му. Подозираше, че никога няма да заглъхнат.
Благословът на Габорн се бе превърнал в проклятие.
— Скалбейрн ще умре, нали? — попита той Габорн.