Родена магьосница
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #3
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Родена магьосница». Краткое содержание книги:
Лордовете се смълчаха за миг. Скалбейрн знаеше, че ще тръгнат, но никой не искаше да проговори пръв.
— В света, който ни чака — попита Скалбейрн, — ще мога ли да яздя редом до вас във Великия лов?
— Да — каза Габорн. — Всеки, който сега тръгне на бой, тогава ще язди редом до мен. — Скалбейрн знаеше, че това обещание е напразно. Не всички мъже се въздигаха до призраци.
Той се изплю на земята.
— Е, значи сделката е сключена.
Мъжете зад него се развикаха възторжено. Някои заблъскаха по щитовете си с бойните чукове, други размахаха пики.
Единственият, който не нададе вик на възторг, беше барон Уагит — той кротко седеше на коня си и мислеше. Тази способност бе нова за него, разсъди Скалбейрн, непознат инструмент.
Габорн вдигна ръка, за да ги усмири.
— Трябва ни отвличаща маневра — каза Габорн и начерта на земята шестоъгълник. — Ще се разделите в три ескадрона. Ще пратим петдесет души в атака тук, отляво, и още петдесет отдясно. Когато халите тръгнат в атака, това трябва да изтъни предната им бойна линия. Една малка част от мъже на подсилени коне могат да препуснат през редиците им и да поразят с пиките си магесницата, която ги води.
— Милорд — попита Скалбейрн, — ще позволите ли да нанеса удара?
Лицето на младежа пребледня. Той вдиша дълбоко и кимна.
Скалбейрн беше сигурен, че ще загине. Маршал Хондлър каза:
— Аз ще тръгна с него, както и всеки мъж от Вълчето братство.
При тези думи трети мъж се предложи, този път беше лорд Келвиш, а Габорн кимна и каза:
— Достатъчно.
Изгледа твърдо стотината свободни рицари, които щяха да влязат в битка, и каза сурово:
— Благодаря ви. Сега всеки от вас ще трябва да се бие като хала. Лявото крило ще нападне по моя команда, два бързи удара. Дясното ще продължи с един продължителен удар. Скалбейрн, ще яздя с вас до средата.
Скалбейрн и рицарите му бързо слязоха от конете си и провериха подпругите.
Години наред Скалбейрн бе преживявал петното на моралния си позор. Години наред се беше надявал, че смъртта може да му донесе облекчение.
Той извади кесията си и погледна към барон Уагит. Младежът седеше в седлото мрачен и умислен. Беше едър, с малко грубоват чар, и това беше добре. Разбираше, че това сражение е извън възможностите му. От него сигурно никога нямаше да се получи добър воин. Можеше да стане великолепен фермер или може би някой ден щеше да слезе в рудниците. С малко късмет, можеше да преживее до зряла възраст. Точно сега това бе всичко, което Скалбейрн можеше да поиска от него.
„Проклятие — помисли си Скалбейрн. — Само допреди ден всички го смятахме за глупак, а сега е по-мъдър от всички ни, взети заедно.“
— Уагит — извика Скалбейрн. Младежът се обърна и светлосините му очи го пронизаха на утринната светлина. — Малко злато. Ще съм ти благодарен, ако го отнесеш на дъщеря ми Фарион. Моля те, погрижи се добре за нея.
Уагит не отвърна веднага на молбата.
Скалбейрн беше сигурен, че щом Уагит види момичето, ще изпита желание да й поиска ръката. Младежът познаваше по-добре от всеки друг света, в който бе впримчена видиотената му дъщеря. Щеше да забележи добродетелите и добротата й. Колкото простовата, толкова и мила беше дъщеря му, а усмивката й бе заразителна — направо заразна, като болест. Нямаше да намери по-подходящ мъж от него. Щеше да върти всички дребни неща из къщи — дърва за огъня да донесе, пиле за вечеря да оскубе. Трябваше й само един добър мъж, способен да я обича. Трябваше й един търпелив човек, който да се грижи за нея, да пазарува и да й помага да отгледа децата си — човек, който ще е склонен да й прощава слабостите.
Рицар-маршалът се помоли на Силите дано да е този мъж.
Уагит кимна.
— Ще й го предам.
— Сияйните дано те закрилят — промълви Скалбейрн.
Качи се на коня, пришпори го надолу по склона и поведе рицарите. Време за повече глезотии нямаше.
След няколко мига Габорн и останалите се струпаха около него и щурмът започна без пищност и ек на фанфари — сто мъже срещу над три хиляди хали.
Чудовищата тичаха бързо към Фелдъншир, на дълги отскоци и с гръб към него, всяка хала — като сиво-черна могила.
Скалбейрн остави черния си боен жребец да препусне на воля и сниши дългата си пика. Рицарите около него се развърнаха във ветрило. Сярата и алкалните соди, образували дебела кора по полето, приглушаваха тътена на конските копита, под които се вдигаше жълтеникав прах.
Полето бе равно и чисто от камъни. Дърветата и храстите бяха болезнено малко, едва се мяркаше дори трева.
Скалбейрн никога не бе имал по-добър терен за конна атака.