Фургонът на майстор Уалахс взе завоя много бързо и залитна, сякаш щеше да излезе от пътя. Бяха оставили Фелдъншир зад гърба си и щом се изкачиха на поредния хълм, Ейвран зърна долу в равното две неугледни постройки. Опънатите за сушене по дървените скари кожи пред едната показваха, че е тепавичарница.
Уалахс забави фургона и изсвири с уста на мъжете, товарещи бурета пред тепавичарницата.
— След пет минути тук ще дойдат хали. Бягайте бързо!
Мъжете се разбягаха, а Уалахс отново шибна конете. Животните дишаха тежко и се бяха покрили с пяна. Уалахс им извика и камшикът му отново изсвистя над опашките им.
Докато подминаваха, Уалахс изгледа с присвити очи втората постройка. Ейвран надуши силната мазна миризма на варящия се вътре сапун.
След това същинският път свърши. Около Вонеща вода не се мяркаха никакви къщи, дори бараки и съборетини не се виждаха. Тук, на изток от града, единствените занаяти бяха толкова миризливи, че никой не искаше да живее наблизо.
На запад от града земята беше богата и плодородна, покрита с къщи и градини, с овошки, лозя и ниви с ръж и ечемик.
Но тук дори земята като че ли изглеждаше ялова. Теренът стана съвсем равен. Зиме дъждовете напълваха езерата на Вонеща вода и бреговете им преливаха. Лете водата се отдръпваше, оставяйки след себе си сиво-жълтеникава кора, през която не можеше да израсте почти нищо. Под песъчливите кръпки земя се показваха само бодливи бурени и тук-там по някое черно дърво, толкова криви, че изглеждаха отдавна изсъхнали.
Ейвран помириса Вонеща вода отдалече — мирис като от развалено яйце.
Топлата вода бликаше от земните недра, покрита със зеленикава мръсотия. Парата образуваше тънка мъглива пелена над езерата. Виждаха се и десетина фургона с двайсет-трийсет мъже, които ги разтоварваха.
Уалахс спря недалече от тях и извика:
— Оправяте ли се?
— Ей там изляхме толкова сода, че ако цопнеш, ще смъкне месото от костите ти — викна му в отговор един от мъжете. — А и при толкова терпентин не бих драснал огнивото и за женска любов.
Ейвран погледна Бинесман. Изглеждаше неподготвен за истинските размери на езерата. Оттук изглеждаха много по-големи, отколкото отвисоко. Всяко от тях покриваше по няколко акра. По водите им се носеха бъчви и бурета с отрова.
Земята затътна от стъпките на прииждащите хали. Бинесман пребледня.
— Сили небесни! — прошепна чародеят. — Не мога да изцеря толкова вода… не и за час, нито за ден!
Уалахс изпръхтя и кимна, сякаш опасенията му се бяха потвърдили. Извика на хората си:
— Имате три минути да се разкарате оттук. Халите идат!
Камшикът му изплющя над ушите на впряга и фургонът отново се понесе напред.
— Пътят свършва малко по на изток оттук — извини се той с угрижен тон на Бинесман. — Не повече от миля и вече си в гората.
Другото го премълча. Ако халите ги погнеха, нямаше да има къде да бягат.
— Цяла миля според мен ще е достатъчно далече — каза Бинесман. — Откарай ни ей до онова било и да видим какво ще стане.
Уалахс подкара напред и фургонът заподскача безмилостно по каменистата пътека. Зъбите на Ейвран изтракаха. Зад тях откъм доскорошния Фелдъншир се надигна огромна пушилка и над равнината отекнаха човешки писъци.
Стомахът на Ейвран се сви. Конете вече се уморяваха. Не можеха да поддържат скоростта дори пътят да беше равен.
