Родена магьосница
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #3
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Родена магьосница». Краткое содержание книги:
— Да. Мисля, че да.
„Трябва да се сложи край на тази смърт“, каза си Уагит.
— Аз ще умра ли днес?
— Не.
— Добре — каза Уагит и пришпори коня си към бойните линии.
Скалбейрн пак погледна през рамо. Хондлър се опитваше да прободе една огромна оръженоска, но чудовището успя да го отбегне, замахна към жребеца му отдолу и разпра корема му. Червата на коня се пръснаха по земята и Хондлър рухна заедно с него.
Келиш забави. Една магесница изхвърли с пръта си тъмножълто валмо и то погълна и кон, и ездач. Лорд Келиш изкрещя, конят му така и не се показа повече от сянката на зловонното проклятие.
Втори шанс нямаше да има. Не и в този щурм.
Скалбейрн профуча през втората редица и доближи до свитата на магесницата — десетина огромни оръженоски. Бяха се стегнали в плътен строй около нея. Няколко чудовища се обърнаха да го пресрещнат.
Но злата магесница бе по-едра от обкръжението си, извисяваше се над тях. Виждаше я добре — крачеше бързо и все по-далече, с високо вдигнат задник.
Отпред се чуха бойни рогове. На най-близкото било, няма и на половин миля пред ордата, се показаха две хиляди свободни рицари.
Бяха чули сигнала на Габорн за атака и бяха помислили, че призовава тях!
Една оръженоска замахна с огромния си, увенчан с кука прът и Скалбейрн разбра, че няма да го избегне.
Но великата магесница бе изкусително близо. Нямаше да може да й нанесе удара, с който да я умъртви бързо, не и в сладкия триъгълник.
— Фарион! — изрева той и хвърли пиката над главите на охраната й.
Оръжието се издигна на двайсет стъпки и започна да се спуска в изящна дъга право към гърба на магесницата. Не успя да го види как я поразява.
Конят му изцвили от ужас и се опита да се обърне. Изумруденият прът се удари в гръдната му броня, от него изригнаха раздиращи пламъци и посякоха коня на две. Животното залитна и Скалбейрн изхвърча от седлото и потъна в мрак.
Уагит препускаше през редиците на халите. Чудовищата засъскаха стъписани от неочаквания щурм на двете хиляди рицари. Към тях на тъмни облаци се понесоха зловонни заклинания и пометоха първия ред. Десетки лордове загинаха при първия сблъсък.
Изведнъж вниманието на чудовищата бе отклонено.
Уагит препускаше през редиците им без извадено оръжие. Сниши се и профуча покрай една огромна оръженоска, извила рязко глава, за да види следващата си жертва. Подмина втора, прикривайки се зад туловището й от заклинанието на близката магесница.
Не бе имал време да го обмисли, но предполагаше, че без пика халите няма да го сметнат за сериозна заплаха. А и от всички мъже в обкръжението на Габорн той бе най-малко способният да размаха оръжие тук.
Габорн отчаяно наду рога си в сигнал за отбой.
Уагит беше изгубил от погледа си Скалбейрн, но видя как злата магесница се надигна и се развъртя на място. Пиката на Скалбейрн я беше пронизала през корема и сега тя се мъчеше да я изтръгне. Ударът бе смъртоносен. При нормални обстоятелства нямаше да преживее и един час. Но сред вероломните си спътнички тук нямаше да оцелее и петнадесет секунди.
Няколко млади магесници усетиха смъртната й рана и връхлетяха да си вземат пая. След тях в гротескна тълпа се втурнаха оръженоски.
Разкъсаха водачката си за секунди.
— Скалбейрн! — извика Уагит.
Отговор нямаше. Но той зърна останките на Скалбейрн на бойното поле, под краката на една хала. Бяха се погрижили добре за него. Нищо не беше останало за спасяване, нищо не можеше да направи.
Уагит пришпори коня по-надалече от кървавата баня и бедното животно изпръхтя и се понесе през ордата.
Бързо го преведе през тълпа по-дребни чудовища, които се разбягаха, сякаш някой Сияен се бе появил сред тях, и само след няколко мига Уагит вече препускаше далече от ордата — като мълния летеше конят над песъчливата земя.
Продължи стотина крачки към Вонеща вода, след което обърна назад към Габорн. Ленгли и хората му препускаха пред него в пълно отстъпление.
Уагит погледна нагоре и видя ято гъски, понесло се над хълмовете. Слънцето грееше над голите поля и горите зад тях и те блестяха ярко с цвета на зряла пшеница и пурпур.
От дълбоките глъбини на паметта той си спомни как веднъж, много отдавна, беше гледал гъшия полет от бащиния си плевник, в един студен и мъглив зимен ден, и как майка му му извика да си облече наметалото. Споменът се надигна като прозрачен мехур, пръсна се и обзе цялото му същество.
В този спомен майка му го наричаше с по-истинско име.
Майсторът на пътя
Всеки път е съпътстван от хиляди пътеки. Често най-лесната пътека не е най-добрата.