Родена магьосница

След като пусна тялото на Мирима да се носи по потока, Боренсон се дотътри до Фенрейвън. Виеше му се свят от умора, погледът му се беше замъглил. Спря се и се огледа. Западналото селце се беше проснало на един хълм, открито за утринните лъчи на слънцето, затанцували по сламените покриви на къщите. Мъглите в полята около селото все още бяха гъсти и хълмът се издигаше сред тях като остров в мъгливо море. Имаше си порта, която стоеше полуотворена, а до портата в големи мангали горяха постови огньове. Посребрените огледала зад мангалите отразяваха светлината и я насочваха към пътя.

Боренсон залитна и продължи да крета напред с чувството, че всеки мускул по тялото му всеки миг ще се разтопи в чиста умора.

Ханчето във Фенрейвън се оказа малко, само с една стая за спане. Тъкмо я освобождаваха двама господа, бежанци от юг.

Стопанката на хана готвеше закуска — пикантни вкусотии с гъби и кестени. Боренсон беше изтощен и сърцето му се беше свило от болка. Мислеше само за Мирима. Но все още го чакаше работа и знаеше, че трябва да се съсредоточи още малко, поне докато не си легне. Седна на един стол и болката бавно се разстла по гърба му, между плешките.

Докато чакаше за закуската, попита:

— Значи само тия двама гости си имате? Никой не е идвал през нощта? — Гласът му прозвуча дрезгаво и грубо, сякаш беше отвикнал да говори.

— През нощта ли? — учуди се стопанката.

— Един мъж… самотен ездач, копитата на коня му са увити в овча кожа.

— Не! — възкликна жената с малко попресторен ужас. — Както ми го описвате, разбойник ще е, ако не и по-лошо! Чувам, че имало убийци по пътя. Вчера заранта са намерили тялото на Брейдън Таунър на девет мили надолу по пътя.

Боренсон се замисли. По пътя все още се срещаха убийци. Войските на Радж Атън сигурно не бяха чули за падането на Карис чак тук. Можеше и да е случаен убиец. Но все пак това го обезпокои. Не можеше да се отърве от мисълта, че непознатият е тръгнал да търси точно него.

Потърка уморено гуреливите си очи и хапна малко от вкусната гозба, докато другите гости опразнят хана.

После каза на стопанката, че ще тръгне, след като се наспи, и я помоли да обиколи селцето да му купи храна за пътя към Инкара. Фенрейвън беше само на стотина мили от границата по планините и селищата дотам бяха малко.

Отиде в единствената стая и реши, че е повече от добра. Беше чиста и уютна. Сламата под постелята беше прясна, а дъщерята на стопанката взе завивките и ги смени с нови, така че нямаше защо да се безпокои от бълхи и въшки.

Храната се оказа добра, а и конярчето си разбираше от работата. Боренсон се почувства добре осигурен за предстоящия път. За първи път от толкова дни получаваше възможност да си отдъхне добре, а лишен от дарове на жизненост имаше ужасна нужда от това.

Легна в постелята и започна да мисли за предстоящото пътуване. Утре щеше да отиде да си потърси няколко дара на жизненост. Обзе го непреодолима тъга. Не можеше да мисли за нищо друго освен за Мирима, за вкуса на устните й, за допира на студеното й тяло, когато я беше притиснал до себе си, докато я пускаше във водата.