Кралят на казиното

— Ти вече си свърши работата, Вячеслав. Сега остави и ние да си свършим нашата. Извинявай.

Грязнов се върна в стаята, приседна на стола до телефона и машинално набра номера на Турецки, за да му съобщи с няколко думи какво е положението.

Междувременно Филя влезе при бандитите. Един от тях сръчно го опипа за оръжие по джобовете на панталона и надолу по краката.

— Чист е — обърна се той към Кучешкия зъб.

— Хайде ела, Филя.

— Защо протакаш, Дима? — кимна той към момичетата, седнали прегърнати на един стол.

Дима помисли, помисли и махна с ръка:

— Нека поседят.

— А къде е бабата?

— Тука, тука съм — обади се женски глас от един тъмен ъгъл.

— Бъди мъж — отново посочи с очи към момичетата Филя, като същевременно се приближаваше към своя бивш приятел.

— Ха сега здрасти бе, Филя! — подаде му ръка Дима с широка усмивка, но очите му не се усмихваха.

— Здравей, Дима.

Внезапно Филя се понаведе и с котешко движение измъкна камата измежду плешките си, сграбчи Дима и го обърна с лице към бандитите, като същевременно ритна стола под момичетата. Те избягаха в ъгъла на стаята и Филя застана така, че двамата с Дима да ги прикриват. Кучешкия зъб усети леко бодване по врата.

— Не стреляйте! — успя да извика той, но автоматният откос, който пусна един от бандитите, вече бе разцепил тишината.

Тялото на Дима омекна. И тутакси през прозореца удари по бандитите друг автоматен откос. С трясък падна избитата врата, в стаята нахлуха „вълците“. А след няколко секунди дотича и Грязнов заедно с оперативниците, стояли пред камиона. Грязнов погледна към убитите бандити, после се обърна към момичетата, които все още се свиваха в ъгъла, и към бабичката, загубила ума и дума от ужас.

— Н-да, изпипана работа — похвали той, но когато видя Филя да търси нещо на пода, учудено попита: — Какво пък търсиш, толкова?

— Калъфката.

— Каква калъфка?!

— Ей тая — посочи му Филя камата.

— Фу! — презрително възкликна Слава. — Да беше потърсил дистанционното!

Но Филя мълчаливо му го подаде. Слава взе мегафона, оставен на перваза на прозореца и из полето проехтя гръмкият му, глас:

— Връщайте се, момчета! Всичко е наред.

Малко по-късно „вълците“ стояха недалеч от камаза, в чиято каросерия един сапьор внимателно обезвреждаше мината.

— Дванайсеттонен — кимна Демидич към камиона. — Нима е пълен?

Никой не му отговори. По едно време се показа сапьорът с мината в ръка и удивено съобщи:

— Ами тя е празна…

Голованов се качи в каросерията и разряза един от найлоновите чували, загреба шепа от белия прах в него, помириса, близна с език и си отръска ръката.

— Тебешир! — викна той, след което така изпсува, че дори мъжете отвън, чули през живота си какво ли не, се спогледаха малко притеснено.