Шестото покварено дете [bg]

– Светът е една огромна помийна яма.

– Вече по-малка.

– Може би.

Бащата на Бишъп посочи вестника:

– Не видях да споменават за телата в нашето езеро. Поне не и в пресата.

Погледът на Бишъп откри една платноходка на около половин километър от брега. Поклащаше се във водата в близост до стария фар на малкия каменист остров.

– Клозовски каза, че са идентифицирали господин Картър, Уелдърман и Стокс. Подозират, че едно от оставащите е на Огълсби, но нямат ДНК, с която да го сравнят. Още се чудят кои са другите двама, поне засега.

Бащата въздъхна.

– Майка ти беше доста темпераментна тогава.

И двамата замълчаха. След малко Бишъп каза:

– Успя ли да ѝ простиш? За това, че избяга с госпожа Картър и Кърби?

Той се замисли, после кимна:

– Мисля, че и двамата осъзнавахме, че връзката ни е приключила. Бяхме заедно заради теб, не заради самите себе си. А „лепилото“, което държи една връзка, трябва да е по-силно. Ако нещата не бяха приключили по този начин, можеше аз да се превърна в номер седем в онова езеро. – Той побутна ъгълчето на вестника и се ухили: – Ако вече не си ме убил в онази твоя книжка. Умното ми момче.

– Изглеждаш ужасно в коледни цветове, Джералд.

Бишъп и баща му погледнаха вляво. Не бяха я чули да се приближава.

– Здравей, майко – каза Бишъп.

Беше облечена в пуловер на „Джей Крю“ върху рокля от „Лофт“. Беше се изрусила. Цветът ѝ отиваше.

Тя погледна към океана и се усмихна:

– Прекрасно е, Джералд. Не мога да разбера защо досега не си ни казал за това място.

– В момента се подвизавам като Уорън. Уорън Крей. Преместих се тук година след Симпсънвил. Пробвах да се установя и на други места, но нещо в океана винаги ме е привличало. Държа малко магазинче за антики в града. Скоро ще станат дванайсет години. Тих и спокоен живот. Харесва ми.

– И аз не бих се отказала от тих живот – каза тя.

Бащата се изправи и я огледа:

– Изглеждаш много добре.

Майката се усмихна и го прегърна:

– Ти също. Доста време мина.

Някой наду клаксон зад тях. Три дълги изсвирвания. Всичко друго, но не и тихо.

Един голдън ретривър, който тичаше наоколо, излая два пъти.

Бишъп познаваше този клаксон.

– Не само аз съм подранил днес.

Тримата се обърнаха и загледаха как през паркинга към тях се приближава бял „Форд Мустанг“ с черна ивица през средата. Колата спря до ниската ограда на няколко метра от пейката. Винсънт Уейднър слезе от шофьорското място и се протегна.

– Трябваше да ми дадат ток, за да я запаля. Акумулаторът беше заминал, понеже тази красавица тук стоя в склада бая време. Щом се качихме на магистралата обаче, направо полетя.

Бишъп се изправи, заобиколи пейката и се приближи към него.